Декамерон

— Най-прекрасни дами, по времето, когато добрият крал Гулиелмо64

царувал в Сицилия, на острова живял благородник, на име Америго Абате от Трапани, който наред с другите земни блага имал и твърде много деца; поради това той се нуждаел от слуги и веднъж, когато от Изтока пристигнали галерите на генуезки корсари, които обикаляли край бреговете на Армения и били изловили голям брой момчета, той купил няколко от тях, мислейки ги за турци; въпреки че всички изглеждали овчари, сред тях със своята хубост и благороден вид изпъквало едно момче, на име Теодоро. Макар и да се отнасяли с него като с роб, момчето растяло в дома на месер Америго наравно с неговите деца; и с времето, под влияние повече на вродените си качества, отколкото на случайното си положение на роб, Теодоро станал възпитан момък, с най-изтънчени обноски; месер Америго толкова го харесал, че му дарил свободата и понеже го мислел за турчин, наредил да го покръстят и да му сложат името Пиетро; после му поверил всичките си дела, тъй като му имал голямо доверие. Децата на месер Америго пораснали, с тях пораснала и дъщеря му Виоланта, голяма красавица и много нежна девойка; понеже баща й не бързал да я омъжва, случило се така, че тя се влюбила в Пиетро, ала макар и да го обичала много и да го уважавала заради неговото държане и постъпки, все се стеснявала да му признае любовта си; но Амур се заел да я освободи от тая грижа и Пиетро, който често я поглеждал скришом, така се влюбил в нея, че когато не успявал да я зърне, се чувствувал най-нещастният човек на света; само че се боял някой да не усети тая работа, защото все му се струвало, че това не е редно. Но девойката, за която било най-голямо удоволствие да го вижда, забелязала всичко и за да му вдъхне повече смелост, проявявала най-открито радостта си. Дните си минавали и никой не се осмелявал да спомене нещо на другия, въпреки че и двамата желаели това повече от всичко друго.

Докато и двамата чезнели еднакво вследствие тоя любовен пламък, съдбата, както изглежда, се заела да им помогне и намерила начин да ги освободи от боязливия свян, който пречел и на нея, и на него. Месер Америго притежавал някакво имение на около една миля от Трапани, където жена му и дъщеря му, заедно с други жени и момичета, често отивали да се поразвлекат и поразходят. Един горещ летен ден те се запътили към имението и взели със себе си и Пиетро; не щеш ли, докато били там, изведнъж (както често става през лятото) небето се покрило с черни облаци; дамата и нейната дружина се уплашили да не би да излезе буря и да ги завари на полето, затова решили да се върнат в Трапани колкото се може по-скоро. Пиетро и девойката, нали били млади, бързали повече от другите и скоро изпреварили и майката, и цялата дружина, подтиквани вероятно колкото от страх пред бурята, толкова и от любов; по едно време, когато те отишли толкова напред, че едва виждали майката и останалите, почнало да гърми и да трещи, а след това изведнъж се изсипала страшна градушка; майката и дружината й се скрили в къщата на един селянин, а Пиетро и девойката успели да се подслонят в някаква стара, полуразрушена църквица, където нямало жива душа; сгушили се те под оцелялата част на покрива и се допрели един до друг; така малкото покрито пространство ги принудило да се притиснат един до друг, а това им вдъхнало смелост да разкрият Любовните си копнежи; Пиетро почнал пръв; „Дано даде Бог тая градушка никога да не престане, ако трябва да стоя все така, както съм сега!“ Девойката отвърнала: „И аз бих се радвала!“ След тия думи те се хванали за ръце, после се прегърнали, сетне пък се целунали, а градушката продължавала да бие. За да не се спирам на всяка подробност, ще кажа, че времето се оправило едва след като те познали върховния завършек на любовта и се уговорили как да се срещат и по-нататък, за да могат да се наслаждават тайно един на друг.

Щом небето се прояснило, те дочакали майката при вратите на града (които били наблизо до това място) и се прибрали заедно с нея в къщи. За най-голяма своя утеха и удоволствие двамата продължавали да се виждат тайно, вземайки всички предпазни мерки; не щеш ли, работата стигнала дотам, че девойката забременяла, а това било крайно неприятно и на него, и на нея; девойката опитала какво ли не, та, противно на естествения ход на нещата, да се освободи от плода, но нищо не помогнало. Поради това Пиетро почнал да се страхува за живота си и намислил да избяга; но когато споделил с нея своето намерение, тя отвърнала: „Ако избягаш, аз ще сложа край на живота си!“ Пиетро, който продължавал да я обича все така, възкликнал: „Как мога да остана тук? Твоята бременност ще разкрие какво сме сторили, за теб е лесно — ще ти простят, а мен ще накажат и заради моя, и заради твоя грях.“ Девойката отвърнала: „Пиетро, всички ще узнаят за моя грях, няма как иначе; но ако ти си мълчиш, можеш да бъдеш уверен, че за твоя грях никой нищо няма да узнае.“ Тогава Пиетро рекъл: „Щом обещаваш, че ще постъпиш така, ще остана, но гледай да спазиш обещанието си.“