Декамерон

Докато можела, девойката криела своята бременност; но като видяла, че коремът й продължава да пълнее и че рано или късно всичко ще се разкрие, един ден се решила, отишла при майка си, разплакала се, признала й, че е бременна и я заклела да я спаси. Майката била потресена, почнала страшно да й се кара и пожелала да узнае как е станало това. Тъй като се бояла да не сторят зло на Пиетро, девойката скрила истината и съчинила някаква измислица, която разказала на майка си. Майката повярвала и за да прикрие прегрешението на своята дъщеря, изпратила я в едно от техните имения. Америго нямал навика да се отбива там, затова майката и не предполагала, че той ще се сети да намине нататък; ле щеш ли, когато дошло време да ражда и Виоланта почнала да вика, както правят всички жени при раждане, Америго, който бил излязъл на лов за птици, се отбил в имението, минал край стаята, където лежала дъщеря му, чул нейните викове, смаял се, влязъл ненадейно и запитал какво става. Като видяла мъжа си, дамата се надигнала и му разказала с най-опечален вид какво се е случило е тяхната дъщеря; съпругът й обаче не бил толкова доверчив, викнал, че не е възможно дъщеря им да не знае от кого е забременяла, и че тя трябва да си каже всичко от начало до край, ако иска той да й прости; в противен случай можела да бъде сигурна, че я чака смърт и че той не ще прояви към нея никаква милост. Дамата направила каквото й било по силите, за да може месер Америго да се задоволи с нейните обяснения, но нищо не помогнало. Мъжът й побеснял от яд, измъкнал шпагата и се нахвърлил върху Виоланта (която, докато майката се опитвала да убеди бащата, родила отроче от мъжки пол) и викнал: „Или ще кажеш от кого си забременяла, или тозчас ще умреш!“ Девойката се изплашила да не я убие, нарушила обещанието, което била дала на Пиетро, и разказала всичко така, както се било случило между тях двамата.

Като чул това, благородникът бил обзет от страшна ярост и едва се сдържал да не я убие; наговорил й какво ли не, после възседнал коня си и препуснал към Трапани; щом стигнал там, веднага отишъл при някой си месер Курадо, който управлявал града в името на краля, и му разказал за обидата, дето му нанесъл Пиетро; управителят тозчас се разпоредил да заловят нищо неподозиращия Пиетро, после го подложил на изтезания и той си признал всичко.

След няколко дни управителят на града осъдил Пиетро на смърт чрез обесване, но преди да увисне на въжето, трябвало да го прекарат из улиците на града и да го бият с бичове; по същото време месер Америго, чийто гняв не се уталожил дори след като успял да прати Пиетро на бесилото, намислил да затрие от лицето на земята в един и същи ден и двамата влюбени, и техния син, затова сипал отрова в една чаша с вино, дал чашата на един слуга, връчил му и един кинжал и му рекъл: „Ще занесеш тия две неща на Виоланта и ще и кажеш от мое име да си избере колкото се може по-скоро една смърт от двете — или от отрова, или от кинжал; в противен случай ще я изгоря на клада пред целия град — друго не заслужава; като свършиш тая работа, ще вземеш сина, който тя роди преди няколко дни, ще му разбиеш главата в стената и ще го хвърлиш на кучетата.“ След като жестокият баща изрекъл тая безмилостна присъда над дъщеря си и над своя внук, слугата излязъл, надъхан повече да върши зло, отколкото добро.

В това време стражите подкарали осъдения Пиетро към бесилото, биейки го непрекъснато с бичове; по волята на началника на стражата те минали край една странноприемница, където били отседнали трима знатни люде от Армения: те били пратени в Рим от арменския владетел да водят много важни преговори с папата за някакъв кръстоносен поход, но се спрели за няколко дни в Трапани да се посъвземат и отдъхнат, а местните благородници, и най-вече месер Америго, им оказали най-големи почести. Като чули да минават ония, дето водели Пиетро, арменските благородници се доближили до прозореца да видят какво става. Пиетро вървял гол до кръста, с вързани на гърба ръце; единият от тримата пратеници, човек вече на години и с голяма тежест, на име Финсо, още щом погледнал младежа, забелязал на гърдите му голямо червено петно (то не било от боя — такава била на това място кожата), като ония белези, които жените обикновено наричат „розеола“. Виждайки белега, Финео изведнъж си спомнил за своя син, който преди петнадесетина години бил отвлечен от някакви корсари край брега на Лайацо и за чиято съдба той не успял да научи нищо повече.