Читаем Декамерон полностью

Един прекрасен слънчев петъчен ден, в началото на май, Настаджо си спомнил за своята жестока дама, наредил на слугите си да го оставят сам, та да може да си помечтае на спокойствие и тръгнал да се разхожда; и както бил потънал в дълбок размисъл, без да усети, стигнал чак до съседната борова гора; а когато навлязъл на повече от половин миля навътре в гората (това се случило след петия час на деня), изведнъж му се сторило, че чува женски плач и писъци. Те го изтръгнали от сладкия му унес, той вдигнал глава да разбере какво става и като видял, че е насред гората, направо се смаял; после се загледал по посока на писъците и забелязал една прекрасна млада жена, гола и с разпуснати коси, която тичала през гъстите храсти и трънаци към мястото, където стоял той; младата жена била цялата изподраскана от клоните и тръните, плачела и викала, молейки за милост. Освен това Настаджо забелязал, че от двете й страни тичали две огромни кучета — истински зверове, и всеки път, когато я настигали, я хапели най-безмилостно, а след нея на вран кон препускал някакъв мургав, обзет от ярост конник, със шпага в ръка, който я засипвал с ругатни и заплахи, че ще я убие.

При тая гледка сърцето на Настаджо се изпълнило и със страх, и с изумление, а после и със състрадание към клетата млада жена; и ето че у него възникнало желание да я спаси, ако може, от тия мъки и от надвисналата над нея смъртна опасност. Но понеже бил без оръжие, той грабнал някакъв клон вместо тояга и се запътил да пресрещне конника и кучетата. Ала конникът го забелязал и му викнал още отдалеч: „Настаджо, не се бъркай в тая работа! Остави на мен и на кучетата да извършат онова, което е заслужила тая престъпна жена!“ В това време кучетата успели да захапят здраво младата жена за бедрата и я задържали, конникът я настигнал и скочил от седлото, а Настаджо се доближил до него и му рекъл: „Аз не те знам кой си, макар че ти ме познаваш толкова добре; едно искам да ти кажа: голяма подлост е въоръжен рицар да иска да убие гола жена и да насъсква срещу нея кучета, като че ли е див звяр; затова аз ще я защищавам с всички сили.“ Тогава рицарят отвърнал: „Аз съм от същия град, от който си и ти; ти беше съвсем малък, когато аз — а по онова време се наричах месер Гуидо дели Анастаджи — бях влюбен в тази жена много повече, отколкото ти сега в твоята Тряверсари; нейната надменност и жестокост ми причиниха такава мъка, че един ден изпаднах в отчаяние и сложих край на живота си ей с тая шпага, дето я държа в ръката си, заради което бях осъден на вечни мъки. Но не мина много време и жената, която ликуваше и тържествуваше заради моята смърт, също предаде Богу дух; и тя беше осъдена на вечни мъки в ада заради греха, що бе извършила със своето коравосърдечие, и заради радостта, която бе изпитвала от моите терзания, при това без ни най-малко да се покае, тъй като беше убедена, че с държането си не вършела никакъв грях, а постъпвала така, както е трябвало да постъпва. След като и тя слезе в ада, и на нея, и на мен бе наложено следното наказание: тя да бяга от мен, а аз, дето толкова я обичах, да я преследвам не като любима жена, а като смъртен враг; и колкото пъти я настигна, толкова пъти да я пробождам със същата шпага, с която сложих край на живота си; после разпарям гърба й и — както сам ще видиш — изтръгвам това жестоко, надменно сърце, в което никога не се намери място ни за любов, ни за състрадание, и заедно с другите й вътрешности го хвърлям на кучетата. Но малко след това, по волята на Божието милосърдие и могъщество, тя възкръсва и става, сякаш никога не е умирала; тогава мъчителната гонитба започва отново, тя се впуска да бяга, а аз и кучетата отново хукваме подир нея; всеки петък по това време аз я настигам тук, на това място, и я подлагам на мъките, които ей сега ще видиш. Но ти не бива да мислиш, че през останалите дни си почиваме; напротив — аз я настигам на други места, навсякъде, където тя е крояла коварните си помисли или пък се е отнасяла жестоко към мен; така, от човек, който я обичаше, аз се превърнах в неин враг и ще трябва да я преследвам толкова години, колкото месеци тя се държа жестоко и надменно с мен. Затова остави ме да изпълня повелята на Божието правосъдие и не се опитвай да се противиш на онова, на което не си в състояние да попречиш!“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука