Декамерон

Не щеш ли, един ден момчето се разболяло и майка му се стопила от мъка, защото то било единственото й чедо и тя го обичала най-много от всичко; тя стояла от сутрин до вечер край постелята му, непрекъснато го утешавала и се чудела как да му угоди; питала го непрекъснато не желае ли нещо, молела го да й каже какво иска, обещавайки, че стига да може, ще направи каквото трябва, за да му го достави. Тя продължавала да го пита и моли и накрая момчето промълвило: „Мамо, ако ми помогнете да получа сокола на Федериго, сигурен съм, че скоро ще оздравея.“ Като чула това, мадона Джована се постреснала и почнала да обмисля как да постъпи. Тя знаела, че Федериго я обича отдавна, а тя не го била удостоила дори с поглед, затова си рекла: „С какви очи бих могла да пратя някого или да отида сама при него с молба да ми даде своя сокол? Та нали всички казват, че от тоя сокол по-хубав няма и не е имало, че тоя сокол го и прехранва? Как мога да си позволя такова нещо и да лиша тоя порядъчен човек от единствената утеха, която му е останала?“ Измъчвана от подобни мисли, тя не знаела какво да отговори на сина си и замълчала, макар и да била напълно уверена, че само да помоли Федериго, той веднага ще й даде сокола. Най-сетне обичта към сина й взела връх и тя решила да задоволи неговото желание, но си рекла, че няма да праща другиго, а ще отиде лично при Федериго, пък да става каквото ще; затова се обърнала към сина си с думите: „Успокой се, сине, и гледай да оздравееш колкото се може по-скоро; аз ти обещавам, че утре, щом съмне, първата ми грижа ще бъде да отида и да ти донеса сокола.“ Момчето се зарадвало и още същия ден се почувствувало малко по-добре.

На следната утрин мадона Джована извикала още една жена и тръгнали уж да се поразходят до къщичката на Федериго, а като стигнали там, наредила да го извикат. Тъй като времето не било благоприятно за ловуване (той не бил излизал на лов и предните няколко дни), Федериго се намирал в градината си, където се занимавал с разни свои работи; щом чул, че го търси мадона Джована, той се смаял, зарадвал се и хукнал нататък, а тя, като го забелязала, се запътила към него с най-приветлива усмивка; Федериго я поздравил най-почтително и тя му отвърнала: „Здравей, Федериго!“ После продължила така: „Аз дойдох да те възнаградя за всички загуби, които ти понесе заради мен по времето, когато ме обичаше повече, отколкото трябва; чуй каква ще бъде моята награда: аз съм намислила да обядвам днес при теб, заедно с тази моя дружка“ Федериго отвърнал: „Мадона, не си спомням да сте ми причинили някаква загуба; напротив, вие сте ме дарявали с толкова добрини, че ако някога съм представлявал нещо, то се е дължало на вашите добродетели и на любовта, що изпитвах към вас; искам да ви уверя (макар да сте дошли на гости на един бедняк), че вашето любезно посещение ми е много по-скъпо днес, отколкото щеше да ми бъде, ако можех отново да харча толкова, колкото харчех по-рано.“ След тия слова той се смутил, поканил я в къщата, а сетне я извел в градината и тъй като нямало кой да я забавлява, рекъл й: „Мадона, понеже няма кой друг да ви прави компания, докато се разпоредя да приготвят обеда и да сложат масата, при вас ще постои тая добра женица; тя е съпруга на моя ратай.“

Макар и да бил изпаднал в крайна бедност, Федериго все още нямал ясна и пълна представа за окаяното положение, до което го довело безмерното му разточителство; той осъзнал това едва тая сутрин, след като не успял да намери нищо, за да почете както трябва достойната дама, от любов към която преди канел толкова много хора. Обзет от безкрайна мъка, той се въртял като луд из къщата и проклинал злочестата си орис, понеже не успял да намери нито пари, нито поне някакви вещи, та да ги заложи; времето напредвало, Федериго държал на всяка цена да угости по достойнство благородната дама, но не искал да се обърне за услуга към никого, дори и към своя ратай; по едно време погледът му срещнал собствения му скъп сокол, който дремел в стаята върху стойката; и понеже не разполагал с друго, Федериго опипал сокола, видял, че е доста тлъстичък и решил, че птицата може да стане достойно за дамата ястие. Без да му мисли много, той взел, че му извил врата и наредил на слугинята си да го оскубе и приготви добре, а след това да го изпече на шиш; после Федериго послал масата с единствената белоснежна покривка, която му била останала, завърнал се усмихнат при дамата и я поканил на трапезата, защото скромният обед бил готов. Тя седнала на масата заедно със своята придружителка, Федериго ги обслужвал най-старателно и двете изяли клетия сокол, без да знаят каква птица са им поднесли.