Декамерон

В Париж, в една странноприемница, се събрали неколцина големи италиански търговци, дошли там, както обикновено се случва, кой по една, кой по друга работа; една вечер, след като си похапнали и се поразвеселили, те се разприказвали за разни неща И от дума на дума почнали да говорят за жените си, които оставили в къщи. По едно време някой се обадил на шега: „Не знам какво прави жена ми, ала знам много добре, че падне ли ми тук момиче и ми хареса, оставям настрана любовта, която изпитвам към моята съпруга, а от тукашната си доставям каквото мога удоволствие.“ Друг забелязал: „И аз правя така, защото и да вярвам, че жена ми ще се опита да потърси някакво приключение, тя ще го стори, и да не вярвам — пак ще го стори; затова нека и ние постъпваме както постъпват те: каквото повикало, таквоз се обадило.“ Намесил се трети търговец и стигнал, кажи-речи, до същото заключение: с една дума, изглежда, всички били съгласни, че съпругите им в тяхно отсъствие не си губят времето.

Само един, на име Бернабо Ломелино от Генуа, казал обратното, твърдейки, че Бог му бил оказал особена милост, като му отредил за съпруга жена, надарена с всички добродетели, каквито би трябвало да притежава не само една жена, ами и всеки рицар или благородник; сигурно в цяла Италия нямало друга като нея; била красива, все още млада и запазена, пъргава и силна, и нямало работа, присъща на жена — като да везе коприна или друга подобна, — която тя да не умеела да върши по-сръчно от всякоя друга. После добавил, че нямало слуга или сенешал, който да умее да прислужва на своя господар на трапезата по-добре от нея, тъй като тя била отлично възпитана, разсъдлива и умна. Похвалил я още, че умеела да язди много добре, да отглежда и обучава птици за лов, да чете, пише и пресмята по-добре, отколкото ако била търговец; и след като изрекъл за нея какви ли не още похвали, стигнал до онова, за каквото говорели, и почнал да се кълне, че от нея нямало по-честна и по-целомъдрена жена; той бил напълно убеден, че ако му се наложи да живее далеч от дома си десет години, та дори и завинаги, тя никога нямало да погледне друг мъж с такива намерения.

Между седналите на приказки търговци имало и някакъв млад човек, на име Амброджоло от Пиаченца, който след последната похвала, изречена от Бернабо за собствената му жена, се запревивал от смях и го запитал подигравателно дали императорът не му е дал тази привилегия, предпочитайки го пред всички останали мъже. Бернабо се посмутил и отвърнал, че не императорът, а господ, който има малко повече власт от императора, го бил дарил с тая милост.

Тогава Амброджоло казал: „Бернабо, аз ни най-малко не се съмнявам в твоята увереност, че говориш самата истина; но доколкото ми се струва, ти не си вникнал много в същността на тия неща, защото, ако беше вникнал — а ти не си чак толкова глупав, — щеше да забележиш у жена си доста неща, които щяха да те накарат да бъдеш по-сдържан, когато говориш по тия въпроси. А за да не си помислиш — след като се изказахме така свободно за собствените си жени, — че го сторихме, защото смятаме, че имаме за съпруги същества, устроени по-различно от твоята, и за да те уверя, че разсъждаваме така, подтиквани единствено от естествено благоразумие, бих желал да си поговорим с теб по тоя въпрос. Винаги съм чувал да казват, че мъжът е най-благородната твар измежду всички сътворени от Бога смъртни, а след него — и жената; но мъжът — както изобщо се твърди и както се вижда от делата му — е много по-съвършен. Бидейки по-съвършен, той е длъжен да бъде и по-твърд: така е и в действителност, а жените изобщо са много по-непостоянни; защо е така, може да бъде доказано с множество естествени причини, които засега възнамерявам да премълча. Щом мъжът, който е много по-твърд, не може да се въздържи, нито да устои не само пред молбите на някоя жена, ами и пред желанието, що изпитва към оная, която той харесва, и прави всичко възможно да бъде заедно с нея (и това му се случва не веднъж в месеца, а хиляди пъти на ден), нима можеш да очакваш, че жената — непостоянна по природа — ще съумее да устои на молбите, ласкателствата, на подаръците и на хиляди други средства, към които ще прибегне влюбеният в нея мъдър мъж? Нима наистина мислиш, че тя ще се въздържи? Аз пък мисля, че колкото и да се опитваш да убедиш самия себе си, ти не вярваш в това: нали сам казваш, че твоята съпруга е жена, че е от плът и кръв като всички други. Щом е така, тя би трябвало да изпитва същите желания и да притежава същите сили, за да се противопоставя на присъщите на природата си подбуди; затова е напълно възможно, макар и да е най-честната жена на тоя свят, тя да върши същото, каквото вършат и останалите; колкото и да се горещиш, невъзможно е да докажеш обратното, нито пък да го отречеш, както правиш ти.“