Декамерон

На третия ден, както се били уговорили, оная жена се върнала да прибере сандъка си и го пренесла там, откъдето го била докарала; след като излязъл от сандъка и възнаградил жената, както й бил обещал, Амброджоло се завърнал в Париж със споменатите вещи колкото се може по-скоро, за да не пропусне уречения срок.

Тук той свикал търговците, присъствували по-рано на разговора и облога, и заявил пред тях и пред Бернабо, че печели, защото е изпълнил всичко така, както се бил похвалил, че ще го направи; за да докаже, че говори истината, най-напред описал стаята, как била изрисувана и украсена, а след това показал донесените от него вещи, принадлежащи на дамата, твърдейки, че ги е получил лично от нея. Бернабо признал, че стаята е точно такава, каквато я описал Амброджоло, потвърдил също, че показаните вещи наистина принадлежат на жена му ала заедно с това той казал, че Амброджоло може да се е осведомил за стаята на жена му от някой слуга, че по същия начин може да се е добрал и до донесените от него вещи; затуй, ако Амброджоло не посочи още доказателства, той няма да го признае за победител, защото смята, че това не е достатъчно. Тогава Амброджоло рекъл: „Аз мисля, че то е достатъчно, но щом искаш да кажа още нещо, ще кажа. Ще ти кажа, че твоята съпруга, мадона Джиневра, има под лявата си гърда доста голяма бенка, около която има пет-шест косъма, блестящи като злато.“

Щом чул тия думи, на Бернабо му се сторило, че забиват нож в сърцето му — толкова силна болка изпитал; лицето му се променило и макар да не продумал нито дума, станало повече от ясно, че казаното от Амброджоло е самата истина; след като се посъвзел, той промълвил: „Синьори, това, което каза Амброджоло, е вярно; нека дойде когато пожелае, за да му изплатя парите.“

На следния ден той дал парите на Амброджоло, а един ден по-късно напуснал Париж и се отправил към Генуа, кипящ от яростна омраза против жена си. Като наближил града, не пожелал да продължи, а отседнал в някакво свое имение на двадесетина мили от града и изпратил в Генуа един от най-доверените си слуги с два коня и писмо, в което съобщавал на жена си, че е пристигнал и че тя трябва да дойде при него, придружена от слугата; а на слугата заповядал тайно: щом той и жена му стигнат на място, което му се стори най-подходящо, да я убие, без да я жали, и да се върне при него. Когато слугата пристигнал в Генуа, за да предаде писмото и изпълни каквото му било поръчано, дамата го приела най-радушно, а на следната сутрин яхнала коня и придружена от слугата, потеглила към своето имение; така, пътувайки заедно и разговаряйки за най-различни неща, те стигнали в дълбока, уединена долина, заобиколена отвсякъде от високи скали и дървета; слугата си рекъл, че мястото е подходящо да изпълни заръката на господаря си без каквато и да е опасност за самия него, измъкнал ножа си, сграбчил дамата за ръката и рекъл: „Мадона, помолете се Богу за душата си, защото ще трябва да прекратите пътешествието си и да умрете!“

Щом видяла ножа и чула тия думи, дамата ужасно се изплашила и изхлипала: „За бога, смили се над мен! Преди да ме убиеш, кажи ми поне с какво съм те обидила, за да заслужа такава участ?“ Слугата отвърнал: „Мадона, мен вие с нищо не сте оскърбили, а с какво сте наскърбили съпруга си, не знам; знам само, че той ми нареди да ви убия без ни най-малко милост, тук, на пътя; заплаши ме, че не го ли сторя, ще ме обеси. А вие знаете колко съм му задължен и дали мога да му откажа, когато той ми заповяда нещо; Бог ми е свидетел, че ми е жал за вас, но не мога да постъпя иначе.“

Дамата се разплакала и го замолила: „За бога, смили се над мен! Недей заради някой друг да ставаш убиец на човек, който никога не те е обидил! Господ, който всичко вижда, знае много добре, че аз никога не съм извършила нещо, заради което трябва да получа от мъжа си такова възмездие. Но да не говорим сега за това; стига да пожелаеш, ти би могъл да угодиш едновременно и на бога, и на господаря си, и на мен, като постъпиш по следния начин: ще ми дадеш ризата си и твоето наметало, а ти ще вземеш моите дрехи, ще ги отнесеш на твоя и мой повелител и ще му кажеш, че си ме убил. Аз ти се заклевам в живота, който ще ми подариш, че ще изчезна и ще се скрия на такова място, че нито ти, нито той, нито пък който и да е друг в този край ще чуе някога нещо за мен.“

Слугата, който се готвел да я убие без особено желание, бързо се смилил пад нея, взел дрехите й, дал й съдраната си риза и едно наметало, оставил й малкото пари, които тя носела у себе си, и я помолил да напусне колкото се може по-скоро тия места; после взел коня й, оставил я сама в долината и отишъл при господаря си, комуто казал, че не само изпълнил каквото му било заповядано, ами оставил трупа и да бъде разкъсан от цяла глутница вълци. След известно време Бернабо се прибрал в Генуа, а когато стореното от него се разчуло, всички го упрекнали най-сурово.