Декамерон

Мястото, което брат Пучо избрал за своето покаяние, се намирало в съседство със стаята на жена му, от която го отделяла тънка стена; поради това, когато монахът почнал да се забавлява твърде несдържано с жена му, а и тя с него, на брат Пучо се сторило, че се тресе подът на къщата; затова. след като казал сто пъти „Отче наш“, той прекъснал молитвите си, без да се помръдне, извикал жена си и я запитал какво става. Жена му, която била голяма шегобийка и която в същия миг може би била възседнала я мулето на свети Бенедикт53, я коня на Сан Джовани Гуалберто, отвърнала: „Ах, съпруже мой, нищо няма, само се мятам в постелята.“ Тогава брат Пучо я запитал: „Защо се мяташ? Какво е това мятане?“ Жена му отвърнала, смеейки се (тя била смела, пък и сигурно имала за какво да се смее): „Нима не знаете защо? Та нали сам вие сте ми казвали поне хиляда пъти, че който легне гладен, без да вечеря, цяла нощ се мята в своята постеля.“ Брат Пучо повярвал, че постите наистина са причина за нейната безсъница и за нейното мятане в постелята, и отвърнал най-добродушно: „Жено, нали ти казвах, недей да постиш, ама ти не, та не; но щом сама пожела така, не мисли за това и гледай да си починеш. Така се мяташ из постелята, че всичко в къщи се тресе.“ Жена му се обадила: „Не се безпокой, знам аз какво да правя; ти си гледай твоята работа, аз — моята!“ Брат Пучо замълчал и продължил със своето „Отче наш“. На другия ден жена му наредила да й приготвят постеля в другия край на къщата и от следната нощ, докато брат Пучо вършел своето покаяние, тя и монахът прекарвали в най-голямо веселие; после монахът си тръгвал, жената се прибирала в леглото си, където малко след това, завършвайки покаянието си, се прибирал и брат Пучо.

И така, покаянието на брат Пучо продължавало, а заедно с него продължавали и забавленията на жена му с монаха; и тя неведнъж му казвала, заливайки се от смях: „Ти застави брат Пучо да върши покаяние, посредством което ние си спечелихме правото да бъдем в рая.“ И понеже й било много хубаво след дългата диета, на която я подлагал мъжът й, тя така свикнала с монашеската храна, че и след като покаянието на брат Пучо завършило, намерила начин да се среща и угощава с монаха на друго място и му се наслаждавала още дълго време.

Та в потвърждение на това, което ви казах в началото на новелата, ето как станало така, че докато брат Пучо вършел своето покаяние, надявайки се да попадне в рая, той изпратил в рая монаха (дето му показал най-краткия път за натам) и собствената си жена, която, докато живеела с него, изпитвала голяма липса на онова, с което месер монахът — като милосърден човек — я надарил най-щедро.

НОВЕЛА V

Дзима подарява жребеца си на месер Франческо Верджелези, а срещу това, с негово позволение, разговаря с жена му; тя мълчи, но Дзима сам си отговаря от нейно име. и всичко се нарежда според неговия отговор.

Когато Панфило завършил новелата за брат Пучо, с която разсмял дамите, кралицата се обърнала към Елиса и с царствен жест я поканила да продължи; а тя, по стар навик хапливичка, но не и злорада, започнала така:

— Смятайки се за всезнаещи, мнозина са убедени, че другите нищо не знаят, но често се случва едва пред свършения факт да се досетят, че са били изиграни самите те, а не другите; затова аз мисля, че когато някой реши да изпита без нужда силата на чуждия ум, той върши голямо безумие. Но тъй като може би не всички ще се съгласят с мен, аз, следвайки установения ред, искам да ви разкажа какво се случило на един благородник от Пистоя.

Живял в Пистоя благородник от рода Верджелези, на име месер Франческо, много богат и умен, изобщо разумен човек, но твърде голям скъперник; понеже му се налагало да отиде в Милано в качеството си на подеста54, той се снабдил с всичко необходимо, та да се представи съобразно своето положение; нямал си само хубав, приличен кон и много се тюхкал, защото не можел да намери нито един, който да му хареса. По същото време в Пистоя живял някакъв млад мъж, на име Ричардо; той не бил от известен род, но бил твърде богат и се обличал толкова изискано и грижливо, че всички го наричали Дзима55. Той бил отдавна, но нещастно влюбен в съпругата на месер Франческо, много красива и почтена дама, която ухажвал безуспешно. Дзима притежавал един от най-породистите жребци в цяла Тоскана, който той пазел и гледал като зеницата на око го си; и тъй като на всички било известно неговото увлечение по съпругата на месер Франческо, някой подхвърлил на благородника, че ако поиска коня от Дзима, оня ще му го даде, защото е влюбен в жена му.