Десетата зала

34. ....................................................................................................................................... 163

35. ....................................................................................................................................... 167

36. ....................................................................................................................................... 173

37. ....................................................................................................................................... 181

38. ....................................................................................................................................... 187

Епилог................................................................................................................................ 190

ГЛЕН КУПЪР

ДЕСЕТАТА ЗАЛА

ПРОЛОГ

Перигор, Франция, 1899 г.

Задъхани, двамата мъже драпаха по хлъзгавия терен, като се мъчеха да проумеят какво

бяха видели току-що.

Внезапният летен порой ги беше изненадал. Бързо надигналата се буря ги бе настигнала,

докато изучаваха пещерата, оплиска варовиковите скали, накара отвесните стени да потъмнеят

и забули долината на река Везер с воал от ниски облаци.

Само час по-рано от върха на скалите учителят Едуар Льофевр беше показвал местните

забележителности на по-младия си братовчед Паскал. Църковните кули в далечината се

очертаваха на фона на великолепното небе. По повърхността на реката игра еха слънчеви

зайчета. Из плоската равнина се ширеха ниви с натежал ечемик.

А когато излязоха примигващи от пещерата, след като бяха изразходвали и последната

клечка кибрит, сякаш някакъв художник беше решил да започне наново и бе замазал яркия

пейзаж със сива боя.

Изкачването им тук беше непринудено и приятно, но връщането им обратно

изобилстваше с драматични моменти заради потоците, които скачаха от скала на скала и бяха

направили пътеката хлъзгава и коварна. Двамата бяха прилични туристи и носеха подходящи

солидни обувки, но не бяха толкова опитни, че да рискуват да се изкатерят високо на някоя

хлъзгава тераса под проливния дъжд. Въпреки това нито за миг не помислиха да се върнат и да

потърсят подслон в пещерата.

– Трябва да съобщим на властите! - настоя Едуар, докато бършеше челото си и държеше

един клон, за да може Паскал да мине. - Ако побързаме, ще се върнем в хотела, преди да се

стъмни.

Час по час им се налагаше да се хващат за дърветата, за да запазят равновесие, а в един

спиращ дъха момент Едуар сграбчи Паскал за яката, когато си помисли, че братовчед му е

изгубил опора и е на път да полети надолу.

Стигнаха до колата вир-вода. Машината беше на Паскал - всъщност на баща му, тъй като

само някой богат банкер можеше да си позволи нов и разкошен автомобил като „Пежо― тип 16.

Макар колата да имаше покрив, дъждът беше измокрил откритата кабина. Намериха под

седалката едно относително сухо одея ло, но при скорост от двайсет километра в час не след

дълго и двамата трепереха, така че решението да се отбият в първото кафене за сгряваща

напитка бе взето лесно.

В мъничкото селце Руак имаше само едно кафене, което в този час бе приютило около

десетина клиенти, насядали на малките дървени масички. Бяха груби, недодялани на вид

селяци и всички до един млъкнаха, когато влязоха непознатите. Някои бяха излезли на лов за

птици и пушките им стояха подпрени на черната стена. Един старец посочи през прозореца към

автомобила, прошепна нещо на съдържателя и се разкикоти.

Едуар и Паскал си намериха свободна маса и седна ха. Приличаха на мокри плъхове.

– Две големи брендита! — поръча Едуар. - Колкото по-бързо, толкова по-добре, мосю,

иначе пневмонията ни е в кърпа вързана!

Собственикът посегна към една бутилка и извади та пата. Беше мъж на средна възраст със

смолисточерна коса, дълги бакенбарди и мазолести ръце.

– Онова чудо ваше ли е? - попита той и посочи през прозореца.

– Мое - отвърна Паскал. - Виждали ли сте досега подобно нещо?

Собственикът поклати глава и сякаш му идеше да се изплюе на пода, но вместо това

зададе нов въпрос.

– Откъде идвате?

Останалите посетители си отваряха ушите на четири. Разговорът определено беше

забавлението им за ве черта.

– На почивка сме - поясни Едуар. - Отседнали сме в Сарлат.

– Че кой идва в Руак на почивка? - ухили се пренебрежително собственикът и постави

чашите на масата.

– Съвсем скоро ще има тълпи от посетители - каза Паскал, малко жегнат от тона на

домакина.

– Какво искате да кажете?

– Когато се разчуе за откритието ни, тук ще дойдат хора чак от Париж - надуто заяви

Паскал. - Че дори и от Лондон.

– Откритие ли? Какво откритие?

Едуар се помъчи да накара братовчед си да млъкне, но твърдоглавият младеж не позволи

да му затворят устата.