Десетата зала

– Правехме научна обиколка из скалите. Търсехме птици. Намерихме една пещера.

– Къде?

Докато Паскал описваше маршрута им, Едуар пресуши чашата си и направи знак за още

едно питие.

Собственикът сбърчи чело.

– Наоколо има много пещери. Какво ѝ е специалното на тази?

Когато Паскал заговори, Едуар усети, че всички в кафенето са зяпнали устните на

братовчед му и гледат как думите се отронват една по една. Като учител, Едуар винаги се бе

възхищавал от красноречието и картинните описания на Паскал и сега, докато го слу шаше,

отново се възхити на чудото, на което се бяха натъкнали.

Затвори за миг очи, за да си спомни изоб раженията, осветени от трептящата светлина на

кибритената клечка, и не видя как собственикът бързо кимна на седящите зад тях мъже.

Сепна го някакво метално изщракване. Устните на собственика бяха свити.

„Усмихва ли се?―

Когато изпод русата коса на Паскал бликна кръв, Едуар успя само да каже „О!―, преди

куршумът да пръсне и неговия мозък.

Кафенето се изпълни с миризмата на изгорял барут.

Възцари се дълго мълчание, най-сетне нарушено от мъжа с ловджийската пушка.

– Какво ще правим с тях?

Собственикът бързо се разпореди.

– Отнесете ги във фермата на Дювал. Насечете ги на парчета и нахранете прасетата с тях.

Когато се стъмни, вземете един кон и замъкнете машината им някъде по-надалеч.

– Значи има пещера - тихо промълви един старец.

– Нима си се съмнявал? — изсъска собственикът. - Винаги съм знаел, че един ден ще бъде

открита.

Вече можеше да се изплюе, без да изцапа пода си. Едуар лежеше в краката му.

На окървавената му буза се лепна гъста храчка.

1.

Всичко започна с искра от прегризана от мишка жица, скрита в дебелата гипсова стена.

Искрата падна върху една кестенова греда и тя запуши. Когато старото дърво се разгоря

напълно, северната стена на кухнята забълва дим.

Ако това се беше случило през деня, готвачът, ня коя от сестрите или дори самият абат

Мено, отбил се за чаша топла вода с лимон, щеше да вдигне тревога или най-малкото да грабне

сложения под умивалника пожа рогасител, но беше нощ.

Манастирската библиотека имаше обща стена с кухнята. Като не се брои едно

изключение, в нея нямаше особено голяма или ценна колекция, но пък мястото бе пропито с

история, също като гробниците в криптата или надгробните камъни в гробището.

Наред със събираните пет столетия стандартни църковни текстове и библии имаше и

хроники на по-светски и делнични аспекти от манастирския живот - дати на раждане и смърт,

записи от преброявания, медицински книги и справочници за билки, търговски сметки, дори

рецепти за бира и някои видове сирена. Единственият ценен текст бе копие на „Устав на св. Бе -

недикт― от тринайсети век - така наречената Дижонска версия, един от първите преводи от

латински на старофренски. За провинциалния цистерциански манастир в сърцето на Перигор

ранното копие на труда на светеца покровител беше наистина специално и книгата заемаше

почетно място в центъра на шкафа, намиращ се до горящата стена.

Библиотеката беше просторно помещение с високи витражни прозорци и под от каменни

плочки, който далеч не можеше да се нарече равен. Под краката на централната маса за четене

трябваше да се подпъхват парчета дърво, за да не се клатушка, а четящите на нея монаси и

монахини се стремяха да не мърдат много-много, за да не тракат със столовете и да не

нарушават съсредоточеността на съседите си.

Шкафовете за книги покрай стените достигаха до тавана и бяха изработени преди векове

от орехово дърво с шоколадов цвят, доста полирани от времето. Кълба дим блъвнаха над онези

покрай подпалената стена. Ако брат Марсел нямаше проблем с уголемена та си простата,

резултатът от тази нощ сигурно щеше да бъде съвсем друг. В спалното помещение на братята,

намиращо се от другата страна на централния двор, възрастният монах се събуди за едно от

обичайните си нощни посещения на тоалетната и надуши миризмата на пушек. Затътри

подутите си от артрит крака по коридорите с викове „Пожар!― и не след дълго старото рено на

доброволната противопожарна бригада ръмжеше по чакъления път към цистерцианската

обител до Руак.

Бригадата обслужваше няколко общини в Перигор Ноар покрай река Везер. Командирът

Боне беше от Руак и познаваше добре манастира. През деня беше собственик на кафене, по-

възрастен от останалите в екипа, властен и с кръглото шкембе на дребен предприемач и

високопоставен офицер пожарникар. При входа на библиотеката той профуча покрай абат

Мено, приличащ на уплашен пингвин в набързо на влечената бяла роба и черен скапуларий,

който размахваше късите си ръце и мънкаше на пресекулки: „Бързо! Бързо! Библиотеката!―

Командирът огледа задименото помещение и нареди на хората си да домъкнат маркучите.

– Недейте с маркучите! - замоли се абатът. - Книгите !