Десетата зала

останал жив брат, за да се помоли на гроба на Бернар. Направиха го с безпокойство. Възможно

ли бе някой от съвременниците на Бернар да е останал жив и да ги помни? Щяха ли да разкрият

тайната им?

Не им се вярваше, но в случай че някой стар монах ги погледнеше подозрително или се

опиташе да ги за говори, решиха да стоят настрана от всички и да скрият лицата си под

качулките, за да останат анонимни.

Едва ли биха се зарадвали на разговор от сорта на:

– Добри монаси, много напомняте на стареца за бра тята на свети Бернар! Срещнах се с

тях на времето, преди много години.

– Определено не бихме могли да сме същите, братко.

– Не, как бихте могли? Сигурно вече са мъртви или ако не са, трябва да карат осмото си

десетилетие!

– А ние, както виждаш, сме млади.

– Да, да бъдеш отново млад. Колко чудесно би било! Но все пак ти, брате, си копие на

Бартомио, а ти, братко - на Нивар. Старият ми ум сигурно ми погажда номера.

– Хайде да отидем на сянка, братко. Ще ти донесем малко ейл.

– Благодаря ви. Как казахте, че ви бяха имената?

Не, определено не можеха да допуснат подобен раз говор.

Тайната им се пазеше строго. Никой извън ограниченото пространство на Руак не знаеше

за нея. През годините манастирът започна да се затваря все повече в себе си, превърна се в

недостъпен остров. Отчасти това се дължеше на доктриналното обръщане към цистер циан-

ството, отдавайки почит на учението и на роднинските връзки с все така влиятелния Бернар.

Външният свят криеше само изкушения и грях. Бернар учеше, че добрата монашеска общност

се нуждае единствено от потта на членовете ѝ, за да задоволи земните си нужди, и от молитвите

към Христос и Дева Мария за спасяването на душите. Но освен тези предписания монасите от

Руак все повече се разминаваха във времето с мирските си събратя от селото и поради това

трябваше да се уединят.

Веднъж, понякога два пъти седмич но, те варяха своя чай на просветлението и се

оттегляха в килиите си, а ако вечерта беше хубава, предпочитаха постелята от папрат под някой

клонест дъб. Там се отнасяха на някакво друго място, в друго време, на друго ниво, на което,

както твърдо вярваха, се намираха по-близо до Бог.

Известно време Бартомио се боеше от враждебността на Бернар. Все още чуваше ясно

отдавна произнесените думи: „Дяволът ни навести снощи. Да не би да се съмняваш в това?―

И беше размахал обвинително пръст: „Порочно! Порочно!―

Бернар бе изключително образован човек, много повече от него. Двамата с Абелар деляха

честта да бъдат най-интелигентните мъже. които бе срещал през живота си. Дори папите се

обръщаха към светия му брат, за да решат спорни въпроси. Кралете също. Но специално по

този въпрос Бартомио в крайна сметка се бе убедил, че той е правият, а Бернар е проявил

късогледство.

Чаят по абсолютно никакъв начин не лиши Бартомио от любовта му към Христос. Нито

пък прекърши решимостта му да се моли и да работи за постигането на духовна чистота. Тъкмо

обратното, той увеличаваше физическата и духовната му жизненост. Всяка сутрин се будеше от

звука на камбаните с любов в сърцето си. И събратята му понасяха несгодите на смутните

времена стоически, приемайки наравно зло и добро, полагайки усилия да не се нараняват един

друг.

Двамата с лечителя и билкар Жан проповядваха качествата на чая сред монасите и скоро

той се използваше от всички като ободряващ тялото еликсир и колесница за духа. Монасите не

говореха открито за личните си преживявания, но когато се приготвяха големите дози чай, те с

готовност се нареждаха за дажбите си. Дори абатът подаваше бокала си, преди да побърза да се

уедини в покоите си.

Годините се изнизваха и Бартомио и останалите за почнаха да осъзнават нещо - отначало

смътно, но после все по-ясно и неоспоримо. Брадите им си оставаха черни или кафяви,

мускулите си бяха все така стегнати, очите им не отслабваха. Колкото до деликатния въпрос,

слабините им запазваха жизнената потентност на мла достта въпреки дадените клетви за

целомъдрие.

От време на време монасите бяха принудени да об щуват с външни хора или се случваше

да се срещнат с някой селянин от Руак. Именно при тези срещи най-сетне дойде откровението.

Времето вземаше своето от другите, но сякаш подминаваше монасите.

Хората извън манастира старееха.

Но не и монасите.

Причината бе в чая, нямаше място за съмнение.

Той се превърна в ревниво пазена тайна. Нищо добро нямаше да излезе, ако я разкриеха

на външни хора. Времената бяха неспокойни и обвиненията в ерес се повд игаха с лекота.

Вярно, имаше слухове. Винаги имаше слухове за тайните дела, вършени зад стените на

манастира. Живеещите наблизо селяни шепнеха обикновено за разврат, пиянство и други по-

добни пороци, от време на време се говореше дори за черни магии. И вярно, имаше слухове и за

монаси, които сякаш никога не умирали, но те си останаха само такива - слухове.