Десетата зала

серия телефонни обаждания, които го прехвърляха от музей на музей и от архив на архив из

цяла Франция. Искането му бе доста специфично, което помагаше, но все попадаше на задъ-

нени улици, докато някаква възрастна дама от музея на Съпрот ивата „Анри Кюил― в Корез не

прояви съчувствие и спомена, че в Шампини сюр Марн били изпратени за каталогизиране и

съхранение трийсет кутии архивни материали, свързани с интересуващия го въпрос.

За щастие, Шампини сюр Марн се намираше само на някакви си дванайсет километра от

центъра на Париж.

Макс Руби се оказа очарователен тип, в много отношения по-възрастна версия на Юг и

Люк трябваше да положи усилия, за да се освободи от обзелите го емоции. Уредникът беше

повече от щастлив да покаже професионална солидарност от страна на един музей към друг и

бе предоставил ограничения си екип на разположение на Люк. Така той получи отделна маса в

архивния отдел и една грозновата млада жена на име Шантел започна да му носи съответните

картонени кутии.

– Добре - каза той, - търсим някакви материали за на падение на Съпротивата срещу

германски влак в околностите на Руак в Дордон през лятото на четирийсет и четвърта. Влакът е

превозвал много пари в брой и може би произведения на изкуството. Има ли някакъв индекс?

– Точно затова изпратиха архивите тук, но за съжаление, индексът все още не е готов.

Няма да ми навреди, ако прелистя материалите. Това ще ми помогне за по- нататък - отговори

тя.

Заровиха се в архивите. Докато прехвърляха различни паметни бележки, дневници,

изрезки от вестници, черно-бели фотографии и лични бележки, Шантел му разказа как е

научила за заемния музей.

Анри Кюил бил важен политик след войната, активен участник в Съпротивата в района на

Корез по време на окупацията. След смъртта му семейството дарило дома му на държавата с

цел да се увековечи паметта за дейността на Съпротивата в района и през 1982 г. Митеран и

Ширак присъствали на откриването на музея. Семейните архиви послужили като основа на

сбирката, но през годините музеят се разраснал благодарение на материалите и даренията от

други местни архиви и семейни ценности.

Напредваха бавно. Люк беше впечатлен от педантич ността, с която Съпротивата е

документирала дейността си. Било от гордост или заради военното чувство за дис циплина,

някои от местните деятели бяха писали пространно за плановете и резултатите - както се

оказало впоследствие, за идните поколения.

В първите двайсет кутии нямаше нито едно съобщение за нападението при Руак. Шантел

преглеждаше кутия 21, а Люк претърсваше кутия 22, когато тя обяви:

– Това изглежда обещаващо! - и му подаде папките.

Беше някакъв бележник с печат от реалната гимназия на Перигьо от 1991 г. Някакъв

ученик явно беше работил по проект върху войната и бе интервюирал местен боец от

Съпротивата. Мъжът на име Клод Бенестеб, който наближавал седемдесетте по времето на

интервюто, разказал за нападението срещу германски влак на около километър и половина от

гара Лез Ейзи. Още от самото начало историята звучеше като акцията, която издирваше Люк.

Започна да чете устния разказ на Бенестеб, докато Шантел се зае със следващата кутия.

Бях едва седемнайсетгодишен по онова време, но вече бях същински мъж, голям

авантюрист. Всъщност, войната се погрижи детството ми да не завърши нормално. Всички

фриволни неща, които вършат днешните младежи, си останаха чужди за мен. Нямаше игри и

купони. Вярно, имаше романтика и дори по някое бурно забавление, но то бе в контекста на

останалите неща, нали разбирате, в контекста на борбата за оцеляване и свобода. Никога не

знаехме дали ще има утре. Ако не си се подготвил добре за мисията, швабата можеше да те

спипа в тълпата и да те вземе за заложник или да те застреля за едно или друго.

Не очаквахме да оцелеем при нападението срещу влака през юни 1944 г. Знаехме, че

ударът е важен. Някъде около две седмици преди това получихме информация от един банков