Десетата зала

Люк най-сетне се подчини, но позата му остана скована, на лицето му бе изписан гняв.

– Е, нещо за пиене?

– Не, нищо.

Тя въздъхна и седна срещу него на канапе със същата тапицерия. Събра крака и запали

цигара.

– Предполагам, че не искаш, нали? Не съм те вижда ла да пушиш.

Люк не отговори.

Тя дръпна дълбоко.

– Отвратителен навик, но не ми е навредил, доколкото мога да преценя.

– Какво искаш? - попита той. - Интересува ме Сара, не т и.

Дори и да я беше засегнал, не пролича.

– Искам да поговорим за Юг.

Какво иска? Опрощение ли?

– Не е било инцидент, нали?

Тя завъртя цигарата между пръстите си.

– Беше инцидент.

– Но той не е умрял в колата си.

Черните ѝ вежди се вдигнаха изненадано.

– Откъде знаеш?

– Защото е направил снимка с мобилния си телефон, след като вече би трябвало да е

мъртъв.

– Каква снимка?

– На една картина.

– Ах. - Тя издиша и димът скри лицето ѝ за момент. – Когато се забъркаш с подобни

неща, винаги има прекадено много детайли. Лесно е да изпуснеш един-два.

– Това ли беше Юг? Детайл?

– Не! Харесвах го. Наистина го харесвах.

– Тогава какво е станало?

– Дойде тук, съвсем неочаквано. Влезе в къщата. Щеше да види неща, които не трябваше

да вижда. Жак го удари. Прекадено силно. Удари го прекадено силно – това беше инцидентът.

Аз го харесвах. Можехме да си изкараме добре заедно, да се посмеем, може би още нещо. Имах

надежди.

– Значи сте го натоварили обратно в колата и сте я забили в дървото.

– Да, разбира се. Не аз, мъжете.

– Убили сте приятеля ми.

Тя пропусна думите покрай ушите си.

– Не е страдал, да знаеш. Ако трябва да си идеш, това е най-добрият начин. Чисто, без

болка. Наистина го харесвах, Люк. Съжалявам, че е мъртъв.

Люк бръкна в джоба на джинсите си. Тя проследи внимателно ръката му, може би

очакваше нож или пистолет. Оказа се лист хартия, ксерокопие. Люк го разгъна и изглади на

коляното си, после се понадигна да ѝ го подаде.

Тя изгаси цигарата си и се зае внимателно да разуча ва снимката, погледът ѝ се местеше от

човек на човек, поглъщаше всеки образ, сякаш изгубена в спомени.

– Много прилича на теб - многозначително рече Люк и я върна в настоящето.

Тя се усмихна.

– Виж само колко висок беше Дьо Гол! Ама че мъж. Целуна ме три пъти. Още усещам

устните му. Бяха твърди.

Люк се наведе напред.

– Добре, стига с игрите. На колко си години?

В отговор тя запали нова цигара и загледа как димът се вие нагоре към гредите на тавана.

– Знаеш ли, на години не съм много млада. Но ва жното е как се чувстваш. Чувствам се

млада. Това брои ли се?

– На колко си години, Одил? - отново попита той.

– Люк, ще ти кажа. Ще ти кажа всичко, което поискаш. Точно затова си тук. За да

разбереш. Вършили сме лоши неща, но по необходимост. Не сме чудовища. Важно е да го

разбереш. Направили сме големи не ща за Франция. Ние сме патриоти. Заслужаваме да бъдем

оставени на мира.

Заговори, като пушеше цигара след цигара и скачаше от една мисъл на друга. След

известно време му предложи отново питие и този път той прие. Последва я вцепенено в

кухнята, отчасти за да се увери, че все още са сами. Тя не възрази. На стената над кухненска та

маса имаше голям светъл правоъгълник, сякаш там дълго време бе висяло нещо - Одил

забеляза, че Люк се взира в празното място, но не предложи обяснение. Просто наля две

брендита, взе бутилката със себе си и го поведе обратно в дневната. Люк отново се нас тани в

креслото, но остана нащрек и започна да пие едва след като тя първа отпи от питието си.

Преди тя да свърши, беше ѝ позволил да му напълни отново чашата.

Първият ѝ ярък детски спомен, който наистина се за печата в съзнанието ѝ, бе как

изщъпука в кафенето на баща си от жилищния етаж горе.

Стълбището свързваше кухнята на апартамента им с кухнята на кафенето. Винаги

помнеше вълшебното чувство да имаш две кухни, защото това я караше да се чувства

специална. Никое от другите деца в Руак нямаше две кухни.

Беше горе в спалнята и играеше със семейството парцалени кукли, когато чу два резки

изстрела, които я уплашиха и същевременно събудиха любопитството ѝ. Беше дребно

кльощаво момиче, малка чернокоса красавица и дълго време никой от мъжете не я забеляза как

стои сред тях и мълчаливо наблюдава сцената.

Беше виждала много мъртви животни - заклани животни, дори убити стари коне с

пръснати мозъци. Затова кървавата гледка на пода на кафенето изглеждаше по-скоро

любопитна, отколкото отблъскваща.

Вниманието ѝ бе насочено най-вече към младия рус мъж, чието лице бе недокоснато

благодарение на траекторията на куршума. Очите му бяха отворени и все още проблясваха в

синьо, запазили последните следи от живот. Бяха дружелюбни очи. Мъжът имаше мило лице. С

удоволствие би си поиграла с него. Другият изглеждаше стар и груб, подобно на мъжете от

селото, а освен това лицето му представляваше истинска гротеска с гадната изходна рана през