Десетата зала

едното око.

Баща ѝ я видя пръв.

– Одил! Разкарай се веднага оттук!

Тя не помръдна и не откъсна поглед от труповете.

Боне се завтече, грабна я с дебелите си мазолести ръце и я отнесе горе. Помнеше как

миришеше намазаната му с помада черна коса и извивката на дългите бакенбарди. Той я хвърли

на леглото, плесна я по дупето с опакото на дланта си достатъчно силно, за да я заболи, и

извика жена си да се заеме с нея.

Беше 1899 г. Одил бе четиригодишна.

Помнеше как я заведоха в пещерата малко след като бяха застреляни непознатите. Баща ѝ

и някои други вече бяха ходили там и докато стражите стояха горе на скалите и се оглеждаха да

не мине някой, селяните получиха възможност да я видят още веднъж.

Баща ѝ я носеше на стръмните места, но този път я държеше по-нежно отпреди,

разговаряше с нея по пътя и ѝ обясняваше, че ще види хубави картинки в тъмното.

Помнеше съскането на газената лампа и пъстроцветните животни, препускащи в тъмното,

помнеше огромния човек птица, за когото големите казваха, че ще я уплаши, но не успя да го

направи.

Помнеше как майка ѝ я държеше за роклята, за да не падне от корниза, докато мъжете

издигаха сухата стена от плоски камъни, за да скрият пещерата и да я затворят завинаги.

Беше бунтарско дете. Някои момичета с лекота влизаха в ритъма на селския живот и се

носеха безропотно по течението. Не и Одил. Откри рано книгите и списанията и беше едно от

малкото деца в селото, които се застояваха над изписана страница. С насмешка се говореше за

някакъв чернокос канадец, който се озовал в Руак около девет месеца преди раждането ѝ.

Някакъв професор ли е бил? Какво се е случило с него? При тези въпроси мъжете изсумтяваха

и започваха да говорят за тлъстите прасета на Дювал и шунка с канадска подправка.

Когато стана на осемнайсет, точно преди инициацията ѝ, избяга в Париж. Искаше да

живее, да бъде свободна. Имаше силното предчувствие, че след като я посветят, свободата ще

стане неуловима като пепе руда на ръба на скалите. Баща ѝ Боне и най-добрият му приятел,

селският лекар Едмон Пеле , я търсеха, но градът беше огромен, а те нямаха сигурни следи.

Освен това наближаваха тежки времена и те т рябваше да потиснат тревогата си, че Одил може

да се разприказва, и да се върнат в Руак, за да се справят с надвисналата буря.

Никой не знаеше къде точно ще пламне огънят, но цяла Европа бе като сухи подпалки с

непрекъснато променящи се съюзи, заграбване на земи, гняв и недоверие. На 28 юни 1914 г.

един студент, босненският сърбин Гаврило Принцип, извърши покушение срещу австрийския

ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево. Ако това не беше дало начало на войната, щеше да се

появи друг повод. Тъжно, но тя беше неизбежна.

Одил попадна в бохемската тълпа художници и писатели на Монмартър и когато младите

мъже от обкръжението ѝ заминаха на война, се премести в мръсното студио на един по-стар

художник с куц крак и лошо пиянство, който едва свързваше двата края, като караше такси.

Беше време на опасности и лоши предчувствия. Германците настъпваха и Париж беше на

прицела им. Въпреки това за провинциално момиче от изолирано село в Перигор градският

хаос бе опияняващ и тя пиеше силните усещания като вино.

Към края на август 1914 г. френската армия и британският експедиционен корпус бяха

принудени да от стъпят до река Марна в покрайнините на Париж. Двете основни немски армии,

които току-що бяха прегазили Белгия, напредваха към столицата.

На 6 септември германците бяха на път да пробият блокираните позиции на френската

Шеста армия. Гарнизоните в Париж получиха вест, че има нужда от подкрепления на Марна.

Седма дивизия беше готова, но всички военни транспортни средства бяха заети, а

железопътната система беше задръстена до степен на парализа. Тогава военният губернатор на

Париж зададе съдбовния въпрос: „Защо да не използваме таксита?―

Призивът стигна до таксиметровите шофьори в гра да и след няколко часа при Дома на

инвалидите се образува конвой. Одил също чу призива. Приятелят ѝ бе в разгара на поредния

безпаметен запой. Тя веднага се задейства. Онзи да върви по дяволите! Немците идваха, а Одил

знаеше как да кара кола - поне това беше научила от жалкия си приятел. Червеното рено с

жълти спици на колелата, една от най-очуканите коли по улиците на Париж, беше в изправност,

така че тя скочи зад волана и се присъедини към конвоя.

Може би не беше единствената жена шофьор онзи ден, но ѝ харесваше да си мисли, че е.

Колоната стигна празна до Дамартен. В сумрака при странич ните коловози ги чакаха

пехотинци, които се качваха по петима в кола, след което автомобилите продължиха в мрака с

изгасени светлини.

Момчетата, които се качиха в таксито на Одил, викаха и ревяха възторжено за страхотния

си късмет чак до фронта. Тя ги разцелува за сбогом, даде им да ѝ опипат гърдите и започна да