Десетата зала

Беше ги изиграл. Беше се престорил на упоен. Гледаше Сара и селяните и се опита да ги имитира колкото се може по-добре. Боне беше излъган и това бе единственото, което имаше значение.

Но защо чаят не му подейства?

Нямаше халюцинации, не се беше качил на черешата — нищо. Само главоболие.

Да не би Сара да бе убедена, че ще бъде неуязвим? Откъде е знаела?

Сара.

Трябваше да я намери. Мисълта как Жак мачка тялото й го изпълваше със сляпа ярост.

Започна да отваря вратите.

Навсякъде едно и също — стари затлъстели хора го правеха, без да забелязват натрапника. Беше повече от отвращаващо.

След като провери всички стаи в коридора. Люк се промъкна към главното помещение. Боне седеше на един стол в другата част на залата и като че ли дремеше. Пеле не се виждаше никакъв. По пода имаше достатъчно гърчещи се тела и Люк реши, че ще успее да се промъкне незабелязан до следващия коридор.

Клекна и лази на четири крака покрай стената.

Изравни се с масата. Ръкописът от манастира беше съвсем близо до него.

Дори не се замисли. Просто го направи. Просна се по корем и запълзя.

Сякаш плуваше в море от голи тела, които не забелязваха присъствието му. Стисна зъби и продължи напред.

Огледа се за Боне.

Нямаше го на стола.

„Господи — помисли си. — Господи.“

Секунда по-късно се озова под масата.

Пресегна се и напипа книгата.

„Сара, идвам.“

Бързо се върна обратно до стената. Боне не се виждаше, затова се изправи дръзко и спринтира към следващия коридор, като напъха ръкописа в пазвата си.

Отвори първата врата, която му се изпречи.

Възрастна двойка, потна и пъшкаща.

Следващата врата.

На леглото лежеше мъж е космат гръб и разкопчани панталони. Жак тромаво се опитваше да ги смъкне със свободната си ръка. Единствената част от Сара, която се виждаше под добичето, беше копринената й коса, разпиляна по възглавницата.

В ъгъла имаше тежък железен лампион.

Никога досега не беше изпитвал подобна убийствена ярост.

Тя го накара да сграбчи лампиона, отскубвайки кабела от контакта.

Тя го накара да замахне като с пикел и да забие основата му в гръбначния стълб.

И когато Жак се изви от болка, вдигна глава и изквича като ранено куче, тя го накара да стовари с все сили лампиона върху черепа му и да го счупи като орех. Тялото се строполи наполовина на пода.

Сара стенеше. Люк притисна голото й тяло към себе си и й зашепна, че всичко ще се оправи. Очите й не можеха да се фокусират. Люк продължаваше да й говори, шепнеше й, долепил устни до студеното й ухо. И накрая чу немощно, гърлено „Люк“.

Нямаше време да се опитва да я облича. Избута трупа на Жак от леглото и я уви в окървавената завивка. Канеше се да я вземе на ръце, когато му хрумна нещо. Претърси джобовете на Жак. С огромно удоволствие напипа твърдия му мобилен телефон. Погледна го.

Нямаше обхват. Разбира се. Намираха се под земята.

Пъхна телефона в джоба си, грабна Сара и я изнесе на ръце, като бутна вратата с коляно.

Коридорът бе празен.

Затича се с нея, далеч от музиката.

Чувстваше се силен, а тя бе лека като перце.

С отдалечаването от централната зала коридорът ставаше все по-тъмен. Люк напрегна очи, за да вижда какво има пред него.

Стълби.

Боне отново погледна часовника си, надигна тежките си бутове от стола и се помъкна обратно към стаята на Одил да види как дъщеря му прекарва с любовника си.

Бяха минали четири години от последното раждане на дете в Руак. Трябваше да наваксат, ако искаха да ги има и в бъдеще. Одил беше твърде придирчива според него. Красива жена като нея би трябвало да бълва бебета като на конвейер.

А тя забременя само три пъти през дългия си живот. Веднъж по време на Първата световна война, но пометна и изгуби бебето. Втория път бе непосредствено след Втората световна война. Момчето, заченато от един боец от Съпротивата от Руан, умря от бебешка треска. Третия път забременя в началото на шейсетте от един парижки турист, с когото преспа за една нощ.

Този път се роди момиче. То растеше красиво и носеше на малките си рамене надеждите на Боне и на цялото село. Детето обаче умря при един идиотски инцидент тук, в подземието. Катереше се по старите германски сандъци с желанието да се добере до върха на дървената планина, когато един от тях се катурна и я смаза с тежестта си.

Одил изпадна в депресия и въпреки молбите на баща си изгуби интерес към мъжете отвън.

Докато не се появиха археолозите.

Единственият светъл лъч в кошмара, ако питате самия Боне.

Отвори вратата с очакването да види две прекрасни любещи се тела, но тя беше сама и хъркаше с подпухнала устна.

— Исусе Христе! — възкликна той.

Нямаше нужда да претърсва стаята. Просто нямаше къде да се скрие тук.

Втурна се навън и се затича, доколкото позволяваха скованите му от артрит крака, към стаята на Жак.

Там попадна на далеч по-лоша сцена. Синът му лежеше на пода, смазан, окървавен и стопроцентово мъртъв. Сара беше изчезнала.

— Боже мой, Боже мой. Боже мой! — промълви той.

Нещо се беше оплескало неимоверно.

Къде е Симар?

— Пеле! — изкрещя той. — Пеле!

Люк понесе Сара нагоре по тъмното стълбище. В края му имаше незаключена врата.

Озоваха се в кухня, обикновена селска кухня.