Десетата зала

Пренесе я през някакъв коридор и дневна, които бяха тъмни и празни, с разположение като в къщата на Одил. Остави Сара на едно канапе и нагласи чаршафа, за да я покрие по-добре.

Дръпна завесите.

Пред него се намираше главната улица на Руак.

Колата на Исак беше паркирана отсреща, пред дома на Одил.

Всички къщи бяха свързани. Подземието наистина се намираше под пътя, както бе предположил.

Бързо провери телефона на Жак. Сигналът беше добър. Извика списъка с последните обаждания.

Татко — мобилен.

Добре, помисли си той, но сега нямам време.

Естествено, ключовете от колата на Исак бяха изчезнали.

Бързо претършува къщата, като се опитваше да бъде колкото се може по-тих; вероятно собственикът й беше някъде долу, но не можеше да е напълно сигурен.

В коридора намери две полезни неща — ключове за кола и стара едноцевна пушка. Отвори я. В цевта имаше патрон. Намери още няколко в една кесия.

Боне се клатушкаше през подземния комплекс и крещеше името на Пеле. Всички останали мъже бяха в хватката на чая и нямаше да стават за нищо в близкия час, че и повече. Съдбата на селото зависеше от него.

Аз съм кметът, помисли си той.

Тъй да бъде.

Откри Пеле в един от коридорите. Докторът тъкмо се измъкваше от една от стаите.

— Къде беше, по дяволите? — изкрещя му Боне.

— Проверявам. Наблюдавам. Поддържам спокойствието — отвърна Пеле. — Точно както се очаква от мен. Какво има?

Боне му извика да го последва и докато двамата старци тичаха, му разказа задъхано за случилото се.

Намери ключа за осветлението на коридора.

Нищо.

При следващия коридор отново включи осветлението.

— Ето там! — посочи той.

На пода имаше червено петно на мястото, където се бе влачил чаршафът на Сара. Коридорът водеше към къщата на пекаря. Боне извади пистолета си и двамата тръгнаха нагоре по стълбите.

Люк тромаво намести Сара на тясната задна седалка на паркираното пред къщата „Пежо“ 206. Колата послушно изчурулика и се отключи, когато натисна бутона на дистанционното от дневната.

Запали, превключи на скорост и даде газ.

В огледалото видя Боне и Пеле да излизат от къщата на пекаря. Чу се изстрел. Люк превключи на втора и натисна газта до дупка.

Боне изтича до кафенето да вземе ключовете за собствената си кола.

Трябва да бъдат спрени.

Трябва да бъдат убити.

Изкрещя тези заповеди на Пеле.

Люк говореше бързо и високо, докато изстискваше цялата възможна скорост от малката кола по пустия провинциален път. Мъчеше се да принуди някакъв дежурен телефонист да го свърже с началниците. Искаше да говори с полковник Тука в Перигьо.

Полковникът трябва да бъде събуден!

Обажда се професор Симар от Бордо, по дяволите!

Беше открил кой е извършил убийствата в манастира Руак!

Боне взе ключовете и се канеше да затвори вратата на кафенето, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Всичко свърши, Боне — извика му Люк. — Свърши. Жандармеристите са на път към Руак. С теб е свършено.

Яростта на Боне изригна като вулкан.

— Мислиш, че е свършено? Мислиш, че е свършено ли? Ще свърши, когато аз кажа! Върви на майната си и кажи сбогом на проклетата си пещера! Хайде, опитай да ме спреш! Давай! Опитай!

Колата беше паркирана пред кафенето. Боне се намърда зад волана, а Пеле се настани до него с цялата пъргавина, на която бе способен един старец.

— Карабината е в багажника — каза Боне.

— Още ме бива като стрелец — изсумтя Пеле.

Боне спря колата близо до скалите. Пеле взе пушката и я прегледа набързо. Беше карабина M1 с оптичен мерник, отмъкната от убит американски войник през 1944 г. Пеле беше там. Помнеше онзи ден. Двамата с Боне взеха също така портфейла и ботушите на младежа. Пушката беше добра и с нея избиха доста шваби. Боне я поддържаше почистена и смазана.

Двамата изтичаха в гората, без да обръщат внимание на шибащите лицата им клонки.

След известно време се разделиха.

Боне продължи право към скалите. Пеле тръгна по заобиколен път в тъмното.

Люк стигна до черния път, който водеше до паркинга над пещерата. Не искаше да продължава с колата чак до края. Каквото и да се случеше, Сара трябваше да е в безопасност, затова спря на около четиристотин метра от паркинга и се наведе над седалката.

Тя постепенно идваше на себе си.

— Оставям те тук, Сара. Ще бъдеш в безопасност. Трябва да спася пещерата. Разбираш ли ме?

Тя отвори очи, кимна и отново се унесе.

Люк изобщо не бе сигурен, че го е разбрала, но нямаше значение. Надяваше се, че ще остане жив, за да й обясни.

Боне чуваше тропота и шумоленето от стъпките си през гората и хриптенето на белите си дробове. Отпред имаше разчистен и насипан с чакъл участък, направен от археолозите. Наближаваше.

Големият дъб се издигаше от другата страна на паркинга и Боне бе доволен, че е избрал ориентир, който лесно се забелязва в тъмното.

Чакълът захвърча изпод тежките му пожарникарски ботуши.

На Люк му се искаше да има фенер, за да си осветява пътя. Цареше непрогледен мрак, но той не се отделяше от пътеката. Не беше лесно да тича с пушка в ръка. Сара му се струваше по-лека.

Отпред се появи сива ивица — хоризонтът над скалите.

На сивия фон се очерта силует. Движеше се.

Боне.