Десетата зала

Люк помоли един от шофьорите на линейки да му услужи с мобилния си телефон. Сигурно никога нямаше да може да се обажда отново от собствен телефон, без да се чуди дали Отдел 70 не го подслушва. Извини се на Исак, че е изгубил колата му, и го помоли да прибере запечатаните пликове на сигурно място. По-нататък щеше да реши какво да прави с тях.

Взе назаем друг автомобил от приятел археолог от музея в Лез Ейзи. Отиде до Бержерак, за да прибере Сара от болницата, където беше прекарала остатъка от нощта.

Тя го чакаше в травматологията, облечена в резервните дрехи на една медицинска сестра, която се бе смилила над нея. Изглеждаше бледа и слаба, но когато се прегърнаха, Люк усети силата на младите й ръце на врата си.

Отидоха при пещерата.

Сапьори от армията бяха работили цял ден да обезвредят експлозивите от дупките по скалата и районът бе обявен за безопасен.

Морис Барбие бе пристигнал с хеликоптер, за да се срещне лично с Люк на мястото, където се бе намирал лагерът. Предаде му новите ключове и кодовете за достъп. Смотолеви, че Марк Абенхайм е зает, но така или иначе бил сигурен, че след разследването Люк ще бъде възстановен като ръководител на разкопките в пещерата.

Барбие изслуша бащински историята, която избраха да му разкажат Люк и Сара — официалната версия, набързо скалъпена с Гатиноа посред нощ. Когато реши, че е чул достатъчно, за да докладва на министъра, той целуна ръката на Сара и отлетя в стоманеносивото небе.

Люк отвори вратата на пещерата и включи главното осветление.

— Този път няма да слагаме защитни костюми — каза той. — Случаят е специален.

Двамата бавно тръгнаха през залите, хванати ръка за ръка като хлапета на първа среща.

— Откъде знаеше? — най-сетне попита той.

— Че няма да ти подейства ли?

Люк кимна.

— Хапчетата за стафилококовата ти инфекция. Рифампин. Той засилва производството на ензима CYP3A4 в черния дроб. Знаеш ли какво прави това вещество?

Люк я изгледа неразбиращо.

— Разгражда ергот алкалоиди. Деактивира ги. Ако си бил добро момче и си пиел хапчетата си, както заяви, че си правил, нямаше начин ерготите в чая да ти повлияят. А може би и другите вещества.

— Винаги съм бил добро момче. Добре де, в повечето случаи. Да поговорим за теб. Умно момиче си, а?

— Познавам си растенията.

Люк стана сериозен.

— Какво беше усещането?

Сара задържа дъх и се замисли, после издиша.

— Виж, знам какво се случи и какво не се е случило с мен. Докторите казаха, че не е имало изнасилване. Благодарение на теб. За щастие, нямам никакъв спомен от тази част. Онова, което помня, беше невероятно. Бях лека, реех се във въздуха, сякаш летях по вятъра. Беше невероятно приятно. Изненадан ли си?

— Ни най-малко. Предполагах, че ще е нещо такова. Би ли го пробвала отново?

Тя се разсмя.

— Само на някой щур купон. — После стисна ръката му по-силно. — Не, най-вероятно не. Предпочитам старомодните естествени удоволствия.

Той се усмихна.

— Люк, толкова ми е мъчно за всички. За Пиер, за Джеръми и останалите… а смъртта на Фред Прентис е такава трагедия. Щеше да продължи с изследването на химията и всичко свързано с гените на оцеляването.

— Ужасно е, че напредъкът на науката зависи от Гатиноа — рече Люк. — Не вярвам, че ще постъпи правилно.

Тя въздъхна тежко.

— А ние правилно ли постъпихме? Като изтъргувахме мълчанието си?

— Живи сме. Пещерата е все още тук. Можем да я проучваме до края на живота си. Щяха да ни убият, Сара. И да стоварят вината върху Боне.

— Но не можем да проучваме всичко — отбеляза тя. — Трябва да се правим на пълни глупаци относно растенията, да не разгласяваме нито дума за ръкописа, да участваме в цялото това потулване. И всички убийства в Кембридж и Руак ще останат ненаказани.

Люк стисна ръката й и повтори:

— Виж, не се чувствам праведник, но ние сме живи! И макар никак да не ми се иска да се съгласявам с Гатиноа за каквото и да било, но наистина би било ужасно, ако рецептата за чая стане общодостъпна. Трябваше да избираме. Направихме каквото трябваше да направим. Постъпихме правилно.

Тя въздъхна и кимна.

Люк я задърпа за ръката.

— Ела, знаеш къде искам да идем.

В десетата зала застанаха пред гигантския човек птица и се прегърнаха. За първи път Люк си представи, че клюнът е отворен в тържествуващ смях, в съвсем човешки израз на радост.

— Това си е нашето място — рече той. — Искам да се връщам винаги тук, за да работя и да се уча. Мисля, че това е най-изумителното място на света.

Тя го целуна.

— И аз така мисля.

— Този път ще бъда добър с теб — обеща той.

Тя го погледна право в очите.

— Парен каша духа. Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Ще бъда добър с теб много дълго време. Докато съм жив.

От ироничната й усмивка не ставаше ясно дали му вярва.

Епилог

Рошел, Пенсилвания

Никола Дюран бършеше чиниите, докато жена му миеше следващите.

Помагаше й с миенето на съдовете още откакто се бяха оженили. Като роби на навика винаги го правеха на ръка. Не си спомняше някога да бяха използвали миялната машина, която им купи дъщеря им. Съпругът и съпругата бяха белокоси, прегърбени от възрастта, вършеха домакинската работа бавно и без припряност.