Десетата зала

— Неудобни. Да, подходяща дума, но донякъде може да се разбира и като подценяване. — Гатиноа махна с ръката, в която държеше окървавената си кърпа. — Откриването на пещерата е катастрофа за нас, а може би и за човечеството. Не го ли разбирате? Тези растения виреят навсякъде. Всеки, който си има тенджера, може да забърка чая. Представяте ли си какво ще се случи, ако хиляди, стотици хиляди, милиони хора започнат да пият руакски чай? Бихте ли хвърлили света в безредици само заради незначителното ви проучване на праисторията? Можете ли да си представите милиони друсани, разгонени, склонни към насилие хора, сеещи хаос? Сцена от филм на ужасите, не мислите ли? Затова държим всичко ограничено в Руак. Представете си какво би станало, ако духът бъде завинаги освободен от бутилката. Не, наш дълг е да защитим света от това. — Гласът му зазвуча по-силно. — След като намерим начин да използваме безопасно съставката, Франция ще разполага с нея, Франция ще я контролира и Франция ще направи онова, което е добро за човечеството.

Люк премълча.

Гатиноа се наведе над детонатора и издърпа скъсаната жица от мъртвите пръсти на Боне.

— Дадоха ли ви от чая? — попита той.

— Да.

— Но не показвате признаци на дрогиран. Защо?

— Не зная.

— Може би ще трябва да изследваме и вас — засмя се Гатиноа. После нареди на един от хората си да освети детонатора с фенера и започна да го оглежда внимателно.

— Какво правите? — извика му Люк.

Гатиноа се изправи и изтръска пръстта от коленете си.

— Би трябвало да свърши работа. Боне имаше хора от онова време, добри специалисти по експлозивите. Щом те са казали, че могат да взривят скалата, значи наистина биха могли да го направят. Ще видим. — Обърна се към един от хората си. — Капитане, изтеглете всички на неколкостотин метра назад и задействайте зарядите.

— Не можете да го направите! — изкрещя Люк. — Това е най-важната пещера в историята на Франция! Това ще бъде невероятно престъпление!

— Мога да го направя — с равен тон рече Гатиноа. — И ще го направя. Ще стоварим вината върху Боне. Когато слънцето изгрее, ще имаме достоверна история за всичко случило се тази нощ. Боне, похитителят на крадени нацистки съкровища. Боне, закрилникът на военнопрестъпниците от Руак. Боне, готов да убие, за да не позволи на археолози и туристи да се доберат до богатството му. Боне, събрал огромни количества стар и нестабилен пикратол от войната. Ще бъде измислица, но в нея ще има и отчасти истина, а истината създава най-добрите истории.

— Ами аз? — предизвикателно попита Люк. — Ами Сара? Да не мислите, че ще се примирим с това?

— Най-вероятно не, но няма значение. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но вие и без това вече го знаехте, нали? Ще завършим онова, което започна Боне. При всички случаи краят винаги е един и същ.

Люк се хвърли напред, твърдо решен да се опита да смаже този тип с юмрука си. Нямаше да им позволи да направят това със Сара. Или с него. Не и без бой.

Приклад на автомат улучи гърба му. Усети как едно ребро се пукна и рухна на земята в агония, мъчейки се да си поеме дъх. Когато бе в състояние да говори отново, напипа ръкописа през ризата си. Обкованите със сребро ръбове се впиваха в кожата му.

— А какво ще кажете за ръкописа от манастира? — попита, като се мръщеше от болка.

— Тъкмо се канех да ви питам за него — каза Гатиноа. — Претърсихме помещенията на Пино, но така и не го открихме. Какво представлява той?

— Нищо особено. — Люк отново се намръщи. — Просто цялата история на чая и рецептата, записана от един монах през хиляда триста и седма. Доста завладяващо четиво.

Самоуверената физиономия на Гатиноа се разкриви.

— Марол! Защо не знаем за това?

Изгубил ума и дума, Марол се сви под изпепеляващия поглед на шефа си.

— Нямам представа. Разбира се, следяхме всички обаждания между Пино и Симар, между Мелъри и Симар. Нищо. Не сме попадали на никакви сведения за ръкопис.

Люк се усмихна, въпреки че болката беше пронизваща.

— Ръкописът е шифрован. Юг успя да го разчете. Ако бяхте потърсили в пристигащата му поща, щяхте да знаете.

В далечината се чу вой на сирени.

Всички ги чуха.

— Обадих се на жандармерията — подхвърли Люк. — Идват. Полковник Тука от Перигьо. За вас всичко свърши.

— Съжалявам, но грешите — възрази Гатиноа с известно напрежение в гласа. — Марол ще поговори с тях. Ние сме от един и същи екип, макар и по-нагоре в йерархията. Няма да се месят.

Пеле, който се беше смълчал за известно време, застена силно, сякаш бе изгубил съзнание и сега отново идваше на себе си.

— Господи! — възкликна Гатиноа. — Не мога дори да мисля от този шум! Марол, довърши го. Може би ще успееш да свършиш поне това както трябва.

Докато Люк опираше ръце на коленете си, Марол отиде до Пеле и без капка колебание изстреля куршум в главата му. Когато екотът от гърмежа замря, в кръга отново стана тихо — ако не се броят сирените в далечината.

— Ти си просто един долен убиец — изсъска Люк на Гатиноа.

— Мислете, каквото си искате. Аз знам, че съм патриот.

Люк се изправи и използва твърдостта на кориците като шина, притискайки с лакът скритата книга към гръдния си кош.