Десетата зала

— Тя беше различна. Тъжна история.

— Ти ли я напусна?

— Обратното. Тя ме изхвърли, но си го заслужавах. Бях глупак.

— Значи ти си глупак, аз съм идиот, а сега и двамата спим на някакъв корниз на крачка от пропастта, което доста добре потвърждава умствените ни качества. — Юг дръпна ципа на спалния си чувал и заяви: — А сега заспивам, за да се отърва от нещастието си. Ако на сутринта ме няма, отишъл съм да пикая и съм забравил къде се намирам.

Само няколко минути по-късно той вече хъркаше и Люк остана съвсем сам, като се мъчеше да разпознае някоя звезда или планета през облаците и винените изпарения.

Не след дълго се унесе или поне така му се стори, защото долови бързите черни петънца, които се движеха над него като насън. Имаше обаче нещо познато в непредсказуемите резки завои и високата скорост. Мисълта изведнъж го накара да изтрезнее — прилепи.

Забързано разкопча чувала си, грабна фенера и насочи лъча нагоре. Десетки прилепи се стрелкаха около скалите.

Задържа фенера и зачака.

Един прилеп долетя до скалата и изчезна. Последва го втори. И трети.

Там горе имаше пещера.

Събуди Юг и го задържа, докато приятелят му се мъчеше да се сети къде се намира и да се изправи. Докато излизаше от чувала си, Юг мърмореше напълно дезориентирано: „Какво? Какво?“

— Мисля, че я намерих. Тръгвам нагоре. Не мога да чакам до сутринта. Искам само да ме държиш под око, нищо повече. Ако загазя, тичай да потърсиш помощ, но се съмнявам да се наложи.

— Ти си побъркан — най-сетне изрече Юг.

— Поне донякъде — съгласи се Люк. — Насочи фенера натам. Не изглежда чак толкова трудно.

— Божичко, Люк. Изчакай до сутринта.

— Няма начин.

Показа на приятеля си накъде да свети и намери добра опора за началото на изкачването. Ясно разграничените скални пластове образуваха нещо като стълба и нито веднъж не се почувства в опасност, но въпреки това напредваше бавно — добре си даваше сметка, че нощното катерене и виното не са идеалната комбинация.

За няколко минути стигна до мястото, където му се бе сторило, че изчезват прилепите, макар да не бе съвсем сигурен. Нищо наоколо не напомняше на отвор на пещера или навес. Имаше добра опора и успя да извади собствения си фенер от джоба на якето, за да огледа по-добре. В същия миг един прилеп излетя от скалата и профуча покрай ухото му. Стреснат, Люк спря за момент, за да си поеме дъх и да се увери, че не е изгубил опора.

В скалата имаше пукнатина. Широка не повече от няколко сантиметра. След като прехвърли фенера в лявата си ръка, Люк успя да бръкне в цепнатината, докато пръстите му не изчезнаха до кокалчетата. Дръпна надолу и усети раздвижване. Вгледа се по-внимателно и установи, че е напипал плосък камък, вклинен в стената. Моментално се сети какво е открил. Гледаше стена от плоски камъни, подредени така умело, че почти не се отличаваха от отвесната скала.

С известни усилия освободи камъка и внимателно го постави да легне на тесния корниз, като извика на Юг да се дръпне настрани — камъкът беше голям колкото поднос за кафе и можеше да убие приятеля му, ако паднеше върху него. Следващите няколко парчета излязоха по-лесно, но вече нямаше къде да ги поставя и започна да ги бута навътре в разширяващия се отвор. Не след дълго разчисти дупка, която бе достатъчно широка, за да се провре през нея.

— Влизам — извика той надолу.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — умолително измрънка Юг.

— Нищо не може да ме спре — решително заяви Люк и пъхна глава и рамене в отвора.

Долу Юг гледаше как раменете на приятеля му изчезват, последвани от тялото и краката.

— Добре ли си? — извика той.

Люк го чу, но не отговори.

Намираше се на входа на пещерата и запълзя на четири крака, докато не осъзна, че таванът е достатъчно висок, за да може да се изправи. Вдигна фенера и освети наоколо.

Усети как коленете му се подгънаха и едва не изгуби равновесие.

Кръвта нахлу в главата му.

Съскащото пърхане на колонията прилепи изпълваше залата.

После чу собствения си задавен глас:

— Боже мой!

6.

Люк усещаше движение.

Чувстваше се обкръжен, насред втурнало се презглава стадо.

Едновременно се задушаваше и губеше ориентация, чувството се засилваше от трескавия начин, по който местеше фенера и светлината се отразяваше под различни ъгли от кафеникавите стени и сталактитите. В опита си да обхване всичко лъчът скачаше от изображение на изображение, създавайки стробоскопична бъркотия в черните ъгълчета на пещерата.

От лявата му страна препускаше табун коне — огромни животни, изрисувани уверено с въглен, които се застъпваха едно друго, с отворени от напрежението уста и буйни гриви, с очи като пронизващи черни дискове, реещи се в бледи овали от гола скала.

Отдясно към него се носеха бизони с щръкнали опашки и раздвоени копита, целите сила и заплаха. За разлика от конете, които бяха на черни точици, масивните им тела бяха напълно оцветени в дръзки черни и червеникаво-кафяви ивици.