Десетата зала

Минута по-късно Юг се появи на четири крака, като мърмореше и ръмжеше, но щом се изправи, възкликна ентусиазирано:

— Господи!

Цялото преддверие беше покрито с очертани с червена охра длани — триста и шейсет градуса отпечатъци на леви и десни ръце, всички с еднаква големина, от които помещението приличаше на планетарий с длани вместо звезди.

— Ела тук! — подкани го Люк.

Стените на последната зала бяха пищно украсени, което трудно можеше да се нарече изненада, но върху тях нямаше животни. Нито едно.

— Чудех се как стои въпросът с другите рисунки в книгата на Бартомио, онези на растенията — каза Люк. — Виж!

Намираха се в градина, в същински рай. Имаше зелени лози със звездовидни листа, подобни на храсти растения с малки червени плодове, а на едната стена имаше същинско море от високи треви в охра и зелено. Всеки стрък беше нарисуван отделно, всички бяха наведени в една и съща посока, сякаш под полъха на вятър. А насред тази савана стоеше човек в естествен ръст, предаден с черен контур — много по-голяма версия на човека птица от ловната сцена с бизоните, с разперени ръце и огромен пенис, обърнат в посоката на невидимия вятър, с отворен клюн. Може би надаваше някакъв крясък.

— Това е нашият герой — тихо промълви Люк, докато се мъчеше да свали капачката на обектива.

Ясно беше, че е време да си тръгват. Не беше останало нищо за изследване, двамата приятели бяха физически и умствено изтощени и страдаха от дългия престой в зловонния въздух. Люк непрекъснато повтаряше, че това, на което са се натъкнали, е безпрецедентно. Животните били невероятно натуралистични и в много отношения уникални поради художественото майсторство на създателите им и огромния брой изображения, но нищо не можело да се сравнява с това представяне на флора в праисторическото изкуство.

След поредния изблик на приятеля си Юг започна да губи търпение.

— Да, да, каза го вече, но наистина трябва да се махаме оттук. Направо усещам как това място ми изсмуква живота.

Люк се взираше в човека птица и му се искаше да му заговори на глас, но заради Юг проведе разговора наум: „Скоро пак ще се върна. Двамата с теб ще се опознаем много добре.“

Не беше сигурен какво го накара да погледне надолу, но в сумрачната периферия на лъча до левия му крак имаше нещо, което не можеше да подмине просто така.

Малък край на черен кремък до стената на пещерата.

Коленичи над него и изруга. Беше оставил градинарската си лопатка в раницата, а тя беше в съседната зала.

Намери евтина химикалка в джоба на ризата си, свали капачката и започна да отстранява почвата и гуаното с пластмасовия зъб.

— Май каза да не докосваме нищо — оплака се Юг.

— Спокойно. Аз съм археолог все пак — натърти Люк. — Това е важно.

За няколко минути разчисти околната пръст, разкривайки изящно и тънко кремъчно острие, почти два пъти по-дълго от показалеца му. Единият му край беше опрян на стената, като че е било оставено нарочно там. Люк се наведе толкова близко, сякаш се канеше да го целуне, и духна останалата пръст от повърхността, после развълнувано включи фотоапарата на макрорежим и започна да снима.

— Какво толкова намираш в това? — попита Юг.

— Това е Ориняк

5

!

— О, нима? — подметна не особено впечатленият Юг. — А сега може ли да тръгваме, ако обичаш?

— Не, слушай. Централният ръб тук, този ретуш и формата на пясъчен часовник категорично показват, че оръдието е ориняшко. Изработено е от първите представители на Homo sapiens в Европа. Ако — подчертавам, ако — е от времето на тези рисунки, то е на около трийсет хиляди години! Това е повече от десет хилядолетия преди Ласко, а изображенията сочат по-високо развитие във всяко едно художествено и техническо отношение! Просто не разбирам. Не знам какво да кажа.

Юг го задърпа за ръкава на якето.

— Ще измислиш нещо по време на закуска. А сега, за Бога, да вървим!

Утрото беше превърнало река Везер в искряща ивица. Денят бе свеж, изпълнен с птичи песни. Прохладният чист въздух навлизаше в дробовете им и ги пречистваше.

Преди да напуснат пещерата, Люк внимателно възстанови сухия зид, като се погрижи да скрие входа толкова ефективно, колкото го бяха направили създателите на стената, които и да бяха те. Беше уморен до смърт, но същевременно замаян от находката и едно тънко гласче го предупреждаваше, че при тези обстоятелства трябва да бъдат особено предпазливи по скалния корниз.

Въпреки това напредваха добре по обратния път и не след дълго старата хвойна се показа пред тях. Юг трябваше да нагласи ремъците на раницата си и широката площадка под грубия ронещ се ствол беше добро място за почивка.

Люк унесено отпиваше от малкото останала им вода и се взираше към отсрещната страна на реката. Нима изминалата нощ бе истинска? Беше ли готов за положението, в което се беше оказал? Можеше ли да си позволи да преобърне напълно живота си, да се превърне в публична личност, в лицето на това безумно откритие?