Десетата зала

Краят на първата зала сякаш се отбелязваше с чудато изображение на мамут с толкова гигантски хобот, че стигаше под краката му. След него стигнаха до един тесен, вървящ нагоре коридор. Провряха се с мъка през него, макар да не им се наложи да пълзят. В коридора имаше само една украса — негативно изображение на човешки длани на нивото на очите. Явно авторът бе духал с уста червената охра върху протегнатите си ръце, оставяйки блед отпечатък върху скалата, почти с цвета на плът.

— Ръцете на художника? — благоговейно предположи Люк. Канеше се да обясни техниката, когато блуждаещият лъч на фенера на Юг освети нещо напред и привлече вниманието му. — Виж там! Боже мой, виж това!

Проходът извеждаше в друга просторна зала, по-голяма от онази, която бяха оставили зад себе си.

Намираха се насред нещо изумително.

Около тях имаше десетки, буквално десетки препускащи черни и кафяви бизони, всеки с дължина не повече от метър, със застинали насред движението крака, развети гриви и бради, с очи като ярки кръгове в черните яки глави. Стадото беше огромно и тъй като заемаше стените от двете страни, действаше като стереоскопичен механизъм, създавайки у двамата приятели впечатлението, че тичат заедно с животните. Не бе трудно да си представят тропота на копитата, да почувстват как земята трепти под тях и да усетят горещия дъх от брадатите муцуни.

— Това е напълно уникално, абсолютно… — замънка Люк и в следващия миг видя човешката фигура отляво, единствения човек в морето от бизони.

Юг също го видя и извика през кърпичката си:

— Това е нашият човек!

Примитивната фигура, предадена доста умело в ръкописа на Бартомио, стоеше със своята птича глава, тънки ръце с разперени четирипръсти длани, издължено, просто представено тяло, крака-пръчки с преувеличени стъпала във формата на кану и онзи грамаден, подобен на нож еректирал пенис, насочен като оръжие към един от препускащите бизони. Над главите на животните имаше рояк назъбени копия, спускащи се върху им. Едно беше улучило целта си и стърчеше от корема на бизон, от който в концентрични кръгове се изсипваха вътрешности.

Люк бързо направи десетина снимки и пусна апарата да се люлее на врата му.

— Сам човек срещу цяло стадо. Първият герой в света, а?

— Изглежда доста възбуден от собственото си дело — пошегува се Юг.

— Това е символ на мъжественост, а не на възбуда — сериозно обясни Люк и продължи напред.

— Да, професоре — обади се Юг. — Както кажете.

Пещерата изглежда беше верижна, залите следваха една след друга в скалата подобно на пръстените на насекомо. Всяка една представяше нови чудеса, праисторическа сбирка на великолепно изрисуван дивеч. Люк поглъщаше жадно всичко подобно на котка, добрала се до сметана, и накрая на Юг му се наложи да заяви, че навън вече сигурно е настъпило утрото. А освен това, добави той, амонякът вече му идвал прекалено. Боляла го главата и едва се сдържал да не си изповръща червата.

На Люк не му се искаше да си тръгва, докато не е приключил поне с повърхностен оглед на целия комплекс, колкото и обезкуражаваща да изглеждаше задачата. Сякаш винаги имаше още едно кътче, още една зала и галерия, украсена със създания като че изрисувани вчера. Колкото по-навътре обаче навлизаха, толкова повече им се налагаше да се справят с прилепите, които определено не харесваха светлината.

Люк убеди приятеля си да изтърпи още малко, да изследват още една зала, още една галерия, докато не се натъкнаха на нещо, което приличаше на задънен край, напълно неукрасена част, където вонята на гуано едва не ги задуши. Люк се канеше да обяви край на проучването и може би да се предаде на умората и собственото си гадене от амоняка, когато лъчът на фенера му освети малък отвор отдясно, дупка в стената, голяма само колкото да се провреш през нея, стига да си достатъчно безразсъден.

Свали раницата си и я остави на пода. Юг знаеше, че е безсмислено да се опитва да го спре. Отказа да го последва, макар да нямаше никакво желание да остава сам — таванът беше покрит със стреснатите от натрапниците прилепи и от време на време някой излиташе от гъстата движеща се маса. Почти усещаше как върховете на кожените криле докосват лицето му и с мъка успяваше да контролира дишането си. Не смееше да насочи лъча на фенера към гъмжилото над себе си и в същото време не му се искаше да остава на тъмно, така че предпочете да осветява дупката. Не му оставаше друго, освен да замоли Люк да побърза и да притиска носната кърпа към устата и носа си. Потръпна, когато подметките на приятеля му изчезнаха в непрогледната тъмнина.

Люк предпазливо пропълзя няколко метра в тесния и твърд тунел. Имаше шантавото чувство, че пълзи през родилен канал.

Изведнъж се озова в малка камера с размерите на скромна дневна. Лъчът на фенера му обходи стените и Люк примигна изумено от видяното. Докато облизваше устни да извика Юг, си даде сметка, че се намира в нещо като преддверие. Напред се виждаше по-голяма зала с купол като на иглу, която буквално го остави без дъх.

— Юг, трябва да дойдеш!