Десетата зала

— Да, растенията. Разбира се, те са абсолютна новост. Но има и нещо повече. Цялата атмосфера на това място е особена. И най-вече хората птици. Единият с бизоните и другият с растенията. Гледах ги и онази проклета думичка „шаман“ непрекъснато изникваше в главата ми. — Тупна Люк по коляното. — Кажеш ли на Луис-Уилямс, че съм споменал това, ще те убия!

— Гроб съм.

Пиер доближи в тръс и се извиси над тях.

— Люк, имаш ли минутка?

Коленете на Алон изпукаха, докато ставаше. Повдигна се на пръсти, задържа се за ръката на Люк, за да запази равновесие, и прошепна в ухото му:

— Ще ми позволиш ли да се върна през нощта там, самичък, само за няколко минути? Искам да почувствам пещерата, само със светлината на фенера, както те са го правили.

— Мисля, че трябва да следваме протокола, Зви.

Алон кимна тъжно и се отдалечи.

Люк се обърна към Пиер.

— Какво има?

— Двама души от Руак дойдоха да поговорят с теб.

— Въоръжени ли са с вили?

— Донесли са торта.

Беше ги виждал и преди. Двойката от кафенето в центъра.

— Аз съм Одил Боне — представи се жената. — А това е брат ми Жак.

Одил явно се досети от изражението на Люк, че ги е познал.

— Да, кметът е наш баща. Мисля, че беше груб с вас, така че… е, носим ви торта.

Люк й благодари и ги покани в караваната си на чашка бренди.

Тя имаше бляскавата усмивка и знойната външност на повехнала филмова звезда от златната ера. Не беше негов тип — изглеждаше малко по-лесна от необходимото и селското у нея се усещаше доста, но определено би допаднала на Юг. Макар да беше мразовито, явно й харесваше да показва краката си. Брат й, чието лице бе безизразно като на малоумен, не изглеждаше толкова радостен, че е тук. Седеше мълчаливо и малко сковано. Люк предположи, че е бил домъкнат насила.

Тя отпиваше от брендито си, докато брат й го поглъщаше на големи глътки, сякаш бе бира.

— Баща ми не е модерен човек — обясни тя. — Обича спокойствието и тишината. Не обича туристи и чужденци, особено германци и американци. Смята, че изрисуваните пещери и особено Ласко са променили облика на района с целия наплив на хора, с магазините за сувенири и тениски. Разбирате какво имам предвид.

— Разбира се — потвърди Люк. — Напълно разбирам становището му.

— Той изразява възгледите на повечето жители на селото, поради което е и кмет откакто се помня. Но аз… брат ми и аз… сме по-отворени и дори се вълнуваме от откритието ви. Нова пещера! Направо под носовете ни! Ходили сме дотам сигурно десетки пъти.

— Мога да ви уредя обиколка — ентусиазирано предложи Люк. — Честно казано, много се нуждая от подкрепата на селото. Да, това е наистина национално богатство, но на първо място е местно съкровище. Мисля, че участието на местните жители от самото начало ще помогне за оформянето на бъдещето на пещерата Руак като публична институция.

— С удоволствие ще я видим, нали, Жак? — Брат й кимна автоматично. — А също бихме искали и да помагаме. Жак може да копае или да мъкне неща, силен е като работно добиче. Аз мога да картотекирам, освен това рисувам добре. Готвя. Каквото кажете.

Някой почука енергично и отвори вратата на караваната. Появи се Юг, вдигнал огромна бутилка шампанско с червена панделка на гърлото.

— Привет! — Със закъснение видя, че Люк не е сам, и добави: — О, пардон! Да мина ли по-късно?

— Не, влизай! Добре дошъл! Помниш ли приятната двойка от кафенето в селото? Ето ги.

Юг се качи в караваната и моментално насочи вниманието си към жената, а когато установи, че мъжът с нея е брат й, се пошегува, че шампанското е за нея. Побъбриха известно време, после Одил разкръстоса крака и обяви, че трябва да си тръгват.

— Отговорът е „да“ — каза й Люк. — Помощта ви в лагера е добре дошла. Работата в пещерата е само за тесни специалисти, но тук има много за вършене. Елате, когато пожелаете. Пиер, който ви доведе, ще ви изпрати.

Този път прощалната й усмивка към Юг беше несъмнено силно заредена. Люк дори долови нещо като бръмчене, каквото понякога можеш да чуеш, ако се намираш в близост до далекопровод.

— Ако знаех, че ще бъде тук, щях да дойда още вчера — подхвърли Юг. Огледа тясната каравана. — Нима прочутият Люк Симар, съоткривателят на пещерата Руак, е отседнал тук? Не е точно Версай. Къде ще спя?

Люк посочи свободното походно легло в отсрещния край, върху което бяха натрупани дрехи за пране.

— Там. А сега пийни малко бренди и да не си посмял да се оплакваш.

Зви Алон притисна Джеръми в кухнята, когато специализантът отиде да си направи чай.

— Люк ми позволи да посетя пещерата сам за известно време — изтърси плешивият мъж. — Дай ми ключа.

Джеръми изпитваше истинско страхопочитание от Алон и репутацията му. Кокалестите му колене направо се разтрепериха.

— Разбира се, професоре. Искате ли да дойда с вас и да ви помогна? В тъмното няма да ви е лесно.

Алон протегна длан.

— Ще се оправя. Когато бях на твоите години, командвах танк в Синай.

Люк понечи да запознае приятеля си с работата през първия ден, но още щом отвори уста усети, че Юг е неспокоен. Затова спря разказа си.

— Какво има?

— Как така не ме питаш за ръкописа?

— Има ли някакъв напредък?