Десетата зала

Абатът се стресна от внезапното прекъсване на мислите му и автоматично му подаде книгата. Боне заби дебелия нокът на показалеца си в едната закопчалка и тя се отвори с лекота. Втората се оказа по-упорита, но също не устоя. Шефът на пожарникарите дръпна корицата и точно когато се намираше на крачка от голямото откритие, книгата се запъна. От водата кориците и страниците се бяха слепили в едно цяло. Раздразнен, Боне упражни повече сила, но корицата не се отделяше.

— Не! Престанете! — извика абатът. — Ще я разкъсате. Дайте ми я.

Шефът изсумтя и му върна книгата.

— Мислите ли, че е Библия? — попита той.

— Не, не мисля.

— Какво тогава?

— Не зная, но тази сутрин ни чакат по-неотложни неща. Книгата ще почака някой друг ден.

Абатът обаче не се отнесе нехайно към находката. Пъхна я под мишница, върна се в кабинета си и постла бяла кърпа върху бюрото. Постави книгата върху нея и нежно докосна изображението на светеца, след което забърза да отслужи сутрешната литургия.

Три дни по-късно един автомобил стигна до манастирската порта и спря на паркинга за посетители точно когато джипиесът на таблото съобщаваше на водача, че е пристигнал на местоназначението си.

— Благодаря, знам — промърмори той на женския глас.

Юг Пино слезе и примигна зад дизайнерските си слънчеви очила към обедното слънце, което сякаш бе кацнало на църковната кула. Взе куфарчето си от задната седалка и тръгна по чакъла, като се мръщеше на всяка крачка, раздразнен, че новите му кожени обувки щяха да се надраскат.

Задължителните посещения в провинцията го ужасяваха. Обикновено успяваше да прехвърли тази работа на своя директор по развитие на бизнеса Исак, но гадината имаше навика да си взема отпуската през август. Поръчката към „Реставраторско бюро Юг Пино“ беше дошла направо от архиепископа на Бордо, който бе важен клиент, така че не му оставаше нищо друго, освен да козирува и да му осигури първокачествена услуга.

Манастирът беше голям и доста впечатляващ. Разположен в злачен район с гори и пасища, далеч от главния път, той имаше изчистени архитектурни линии. Макар църковната кула да беше издигната през десети век или по-рано, манастирът в сегашния си вид е бил построен най-вече през дванайсети век според стриктните цистерциански правила и периодично бивал разширяван на етапи до седемнайсети век. Разбира се, имаше и съвременни добавки като електрическите кабели и водопровода, но комплексът се бе променил съвсем малко през столетията. Манастирът в Руак бе чудесен пример на романска архитектура от бял и жълт варовик, добит от скалните пръстени, които изобилстваха над долината на Везер.

Катедралата бе с добри пропорции и класически кръстокуполен план. Серия проходи и дворове я свързваха с всички други постройки на манастира — спалните помещения, катедралния съвет, жилището на абата, украсената галерия покрай главния двор, древния калдариум

1

, старата пивоварна, гълъбарника и ковачницата. Както и с библиотеката.

Един монах поведе Юг направо към библиотеката, но той можеше да я намери и със завързани очи; през дългата му кариера му се беше случвало неведнъж да се сблъсква с миризмата на пожар отпреди няколко дни. Благите му опити да завърже разговор за чудесния летен ден и трагичния инцидент бяха любезно отклонени от младия монах, който го заведе при абат Мено, след което се поклони и се оттегли. Абатът го чакаше насред купчините пропити с вода и опушени книги.

Юг цъкна вещо с език при вида на цялата разруха и подаде визитката си. Беше дребен, стегнат мъж около четиридесетте, без признаци на затлъстяване. Носът му беше широк, но иначе чертите на лицето му бяха като изваяни и доста приятни. Изглеждаше елегантен, идеално подстриган и с градски вид в тясното си закопчано кафяво спортно сако, бежови панталони и блестяща бяла риза от първокачествен египетски памук с разкопчана яка. От него се носеше мускусен аромат на скъп одеколон. Абатът пък беше в традиционната си широка роба и сандали и лъхаше на кренвирши и потна кожа. Сякаш някакво изкривяване във времето беше събрало двамата мъже заедно.

— Благодаря, че дойдохте чак от Париж — каза абат Мено.

— Няма за какво. Това ми е работата. А когато се обажда архиепископът, изоставям всичко друго.

— Той е добър приятел на нашия орден — кимна абатът. — Благодарни сме за неговата и за вашата помощ. Малко неща са изгорели — добави той и обхвана с жест помещението. — Пораженията са най-вече от водата и дима.

— Е, не можем да направим много след пламъците, но колкото до водата и дима, това може да се оправи. Стига човек да има нужното познание и инструменти.

— И пари.

Юг се разсмя нервно.

— Е, парите също са важен фактор. Ако позволите, отец Мено, за мен е удоволствие, че мога да разговарям така нормално с вас. И преди ми се е случвало да работя с траписти

2

. Мислех си, че тук може да сте дали обет за мълчание. Представях си как ни се налага да си разменяме бележки.