Десетата зала

Паркът беше огромен, близо петдесет хектара, и Гатиноа можеше да променя безкрайно маршрута си. В слънчевия летен ден гъстата маса листа над него шумолеше приятно на лекия ветрец. Той се движеше сред тълпите от посетители, макар че изисканият му син костюм, военната прическа и стегнатата стойка го отличаваха от джинсите и спортните блузи на мърлявото мнозинство.

Потънал в мисли, Гатиноа осъзна, че е навлязъл по-навътре в гробището от обичайното, и ускори ход, за да не закъснее за седмичната среща на щаба. Някаква особено голяма разкрасена гробница на едно малко хълмче го накара да забави крачка и да спре за момент. Тя бе във византийски стил, без стени и съдържаше два саркофага един до друг, върху които почиваха мраморните изображения на мъж и жена. Гробницата на Елоиз и Абелар. Злочестите любовници от дванайсети век, които така олицетворили идеята за истинската любов, че в израз на национална почит през деветнайсети век костите им били изпратени в Париж от първоначалния им вечен дом във Ферьо-Кинси.

Гатиноа се изсекна в носната си кърпа. Вечна любов, презрително се изсмя наум той. Пропаганда. Митология. Помисли си за собствения си лишен от любов брак и си отбеляза да купи някакъв малък подарък за любовницата си. Тя също му беше омръзнала, но в неговото положение беше длъжен да подчинява всяка забежка на строгите съображения за сигурност и неизменните проверки. Макар че колегите му бяха дискретни, чувстваше се донякъде притеснен — не можеше да сменя любовниците си прекалено често и да се надява, че ще запази достойнството си.

Шофьорът мина през охраната и го остави във вътрешния двор. Гатиноа влезе в сградата през огромна дъбова врата, достолепна и солидна като самото Министерство на отбраната.

La piscine.

Това беше прякорът, лепнат на комплекса на ГДВС. Плувен басейн. Макар името да се отнасяше за намиращия наблизо басейн „Турел“ на Френската федерация по плуване, идеята, че плуваш в кръг, че се скапваш от работа, но си оставаш на едно място, често му се виждаше напълно уместна.

Гатиноа бе нещо като аномалия в службата. Никой в дирекцията за външна сигурност нямаше по-висок чин от неговия, но въпреки това отделът му беше най-малкият и в агенция, където непрозрачността бе начин на съществуване, той бе най-непрозрачният.

Докато колегите му от дирекциите за стратегическо планиране и разузнаване разполагаха с огромни бюджети и жива сила, по които можеха да се сравняват с ЦРУ и другите световни разузнавателни агенции, и имаха истински звезди сред персонала си, неговият отдел бледнееше пред тях. Разполагаше с ограничен бюджет, имаше само трийсет служители и Гатиноа работеше в относителна неизвестност. Не че му се беше случвало да изпита недостиг на средства — просто онова, което му бе нужно за работата, изглеждаше микроскопично в сравнение с разходите на отдела за специални операции например, с неговата мрежа от шпиони и агенти по цял свят. Не, Гатиноа постигаше онова, което се искаше от него, само с малка част от парите, необходими на другите групи. Всъщност, голяма част от работата на отдела му се вършеше от външни изпълнители в държавни и академични лаборатории, които нямаха представа с какво всъщност се занимават.

Гатиноа трябваше да се задоволи с уверението на неговия началник, директора на ГДВС, че министърът на отбраната и дори самият президент често проявяват по-голям интерес към работата на Отдел 70, отколкото към която и да било друга разузнавателна агенция.

Отдел 70 държеше помещения в едно крило на комплекса, строено през деветнайсети век. Гатиноа го предпочиташе пред тесните модерни сгради и винаги възразяваше на предложенията да бъдат преместени. Харесваше високите тавани, изящните гипсови корнизи и дървената ламперия, макар че тоалетните бяха по-неудобни от съвременните им еквиваленти.

Конферентната зала беше с грандиозни размери и великолепен кристален полилей. След кратко отбиване до личната си баня, за да оправи външния си вид, Гатиноа влезе, кимна на събралите се и зае мястото си начело на масата, където вече го очакваха материалите.

Един от ритуалите за повдигане на самочувствието му беше да кара хората си да чакат мълчаливо, докато преглежда седмичните им доклади. Всеки началник на екип щеше да направи и устно представяне, но Гатиноа обичаше да знае предварително какво ще чуе. Първият му помощник, полковник Жан-Клод Марол, дребен надут мъж с грижливо поддържани малки мустачки, седеше от дясната му страна и въртеше химикалката между пръстите си по характерния за него игрив начин в очакване шефът му да намери нещо за критикуване.

Не му се наложи да чака дълго.

— Защо не ми е било съобщено за това? — попита Гатиноа и свали очилата си за четене така енергично, сякаш щеше да ги запрати по някого.

— За кое, генерале? — поиска уточнение Марол с едва загатнато отегчение, от което Гатиноа побесня.

— За пожара! Как така „за кое“?

— Просто малък пожар в манастира. В самото село не се е случило нищо. Изобщо не изглеждаше важно.