Десетата зала

Лейтенант Бийете и Люк известно време разговаряха мрачно в служебната кола. Люк последва офицера до мястото на катастрофата, тътрейки крака като човек, когото водят към бесилото. Преди да стигне, Пиер го настигна с колата си и от нея изскочи Сара. След обаждането тя трескаво бе привършила работата си в кухнята. Преди да пристигне, знаеше само, че Юг е претърпял катастрофа.

Погледна Люк в очите и разбра какво е станало.

— Люк, толкова съжалявам.

Сълзите в очите му я разплакаха и двамата хлипаха, докато слизаха от пътя на мократа земя.

Като археолог Люк работеше рутинно с човешки останки. В скелетите имаше нещо чисто, почти стерилно; без гадостите на плътта и кръвта човек можеше да подходи съвсем научно към тях и да бъде напълно безпристрастен. Нужни бяха доста усилия да откриеш емоция в скелет.

Но ето че само за няколко дни Люк се бе сблъскал със смъртта не веднъж, а два пъти и не беше подготвен да се справи с нея, особено във втория случай.

Юг беше премазан. Люк не успя да разбере до каква степен, защото секунда по-късно извърна глава. Беше му достатъчно да надникне през прозореца и да разпознае стилното тъмнозелено сако на приятеля си и твърдата му коса, грижливо подстригана и оформена около окървавеното му ляво ухо.

Ненадейно забеляза някакъв човек да гледа през прозореца от другата страната на разбитата кола. Възрастно лице с тъмни пронизващи очи. Позна го — това бе добре облеченият мъж, когото бе срещнал преди седмици в кафенето на Руак.

Двамата се изправиха едновременно и се загледаха над нагънатия таван на автомобила.

— А, това е доктор Пеле — каза Бийете. — Познавате ли го, професоре? Той е лекарят в Руак. Беше така любезен да дойде и да огледа жертвата.

— Смъртта е била моментална — отривисто съобщи Пеле на Люк. — Счупване на врата, втори и трети прешлен. Никакъв шанс за оцеляване.

Лицето и гласът на Пеле изкараха Люк от равновесие. И двете бяха твърди като скали, без капка състрадание. На Люк му се искаше до приятеля му да имаше някой по-човечен, дори в смъртта му.

Когато се изправи напълно и се опита да се отдалечи, краката му се подкосиха. Офицерът и Сара едновременно го подхванаха и го облегнаха на жандармерийския микробус.

— Свързахме се със секретарката му. Тя ни съобщи, че е дошъл при вас — обади се Бийете, който се мъчеше да каже нещо неутрално.

— Трябваше утре да се прибере у дома — прошепна задавено Люк и избърса нос с ръкава си.

— Кога го видяхте за последен път?

— Снощи към единайсет и половина, в лагера.

— Тогава ли е напуснал манастира?

Люк кимна.

— Защо?

— За да посети една жена в Руак.

— Коя?

— Одил Боне. Вчера вечеряхме заедно, четиримата — обясни Люк, като посочи Сара. — Той настояваше да я посети.

— Тя знаеше ли, че ще й гостува?

— Нямаше телефонния й номер. Мисля, че не знаеше дори адреса й. Но беше, нали разбирате, мотивиран.

— Не е стигнал до селото. Ако е напуснал лагера в единайсет и трийсет, инцидентът би трябвало да е станал не по-късно от единайсет и четирийсет — с равен глас отбеляза жандармеристът. — От огледа личи, че е карал доста бързо. Не е натиснал спирачките. Няма спирачен път. Влетял е в гората, докато едно по-голямо дърво не го е спряло. Кажете, професор Симар, той беше ли пил снощи?

Люк изглеждаше окаяно. Нямаше никакво желание да се измъква от вината, която изпитваше. Но преди да успее да отговори, се намеси Сара.

— Всички с изключение на Люк пихме вино по време на вечерята. Люк ни докара от Дом. Но мисля, че всички бяхме трезви, когато се прибрахме.

— Съдебният лекар вече взе проби от тялото — съобщи й Бийете. — Скоро ще знаем колко е изпил.

— Не биваше да го пускам да тръгва сам — смотолеви Люк. — Трябваше да го откарам.

Жандармеристът беше получил нужния му отговор и ги остави.

Сара сякаш не знаеше какво да направи или какво да каже. Колебливо постави длан върху рамото на Люк, който прие с благодарност жеста й.

Откъм селото пристигна нова кола. От нея изскочиха двама души, Одил и брат й. Тя погледна към Люк и Сара и се затича към разбития автомобил, но един от хората на Бийете я спря и й каза нещо.

Одил запищя.

Сара каза на Люк, че ще иде при нея, но преди да успее да го направи, един мъж се отдели от пожарната и сграбчи Одил за ръката. Беше баща й, кметът, този път в пожарникарска униформа.

Боне дръпна дъщеря си настрани и Сара направи същото с Люк и го поведе към колата му.

— Ела — рече тя. — Не е нужно да оставаш тук.

Следобедните лъчи нахлуваха през прозорците на караваната. Опънат на походното си легло, Люк оставаше на тъмно. Сара беше придърпала един стол до него. Двамата довършваха последната бутилка бърбън на Юг.

Езикът на Люк беше надебелял и ленив от пиенето. Той махна ръцете от тила си и изпука кокалчета.

— Имаш ли много приятели?

— Какви приятели?

— Приятели от същия пол. В твоя случай, приятелки.

Тя се разсмя на пространното му обяснение.

— Да, доста.

— Аз нямам приятели от същия пол — тъжно рече Люк. — Мисля, че Юг беше единственият. Защо мислиш, че е станало така? Познаваш ме.

— Познавах те. — Сара беше пила достатъчно и бе в приповдигнато настроение.