Десетата зала

Релсите се виждаха само ако застанеш точно над тях. С усета на хрътка Сара реши, че е по-добре да търсят на север вместо на юг. Тръгнаха покрай линията, като гледаха да стъпват на траверсите. Откъм реката имаше жив плет от глог и Сара каза, че мястото е идеално за онова, което търсят.

Събраха се облаци и скриха слънцето. Половин час по-късно все още вървяха покрай релсите и Люк започна да се притеснява за разкопките. Мобилният му телефон нямаше обхват, а не обичаше да остава без връзка с екипа. Канеха се да обърнат обратно, когато Сара заподскача като малко момиче и отново задекламира на латински:

— Ribes rubrum, Ribes rubrum!

Храстите в живия плет имаха светлозелени петделни листа и, както обясни тя, запазването на плодовете през този късен сезон се дължало на по-дългото лято и температурите, които до неотдавна си оставаха сравнително меки.

Плодовете блестяха на слънцето като рубини. Сара опита един и зажумя от наслада.

— Кисели, но чудесни — възкликна тя. Люк игриво отвори уста и тя с неохота му пъхна едно зрънце между устните.

— Трябва им малко захар — отбеляза той и двамата започнаха да берат, докато не напълниха торбата и пръстите им не станаха кървавочервени.

Изритаха готвача и поеха командването над дъските за рязане, кухненските инструменти и най-голямата тенджера. Придържайки се към повърхностното описание в ръкописа, нарязаха стеблата и тревите като салата, стриха ги с импровизиран хаван (дървена купа за салата и чукало за месо) и ги сложиха да врят, като добавиха вода и смачкан касис. Кухнята се изпълни с уникален аромат на плодове и треви, а двамата стояха над тенджерата с ръце на кръста и гледаха как сместа ври.

— Колко време трябва да се вари според теб? — попита Люк.

— Най-добре е да не го преваряваме. Би трябвало да е като приготвяне на чай. По принцип, това е правилният етноботанически подход — отвърна Сара. После се разсмя и добави: — Всъщност, нямам представа. Всичко това е адски шантаво, не мислиш ли?

— Твърде шантаво, за да се оповести на всеослушание, това поне е сигурно — съгласи се той. — Това си остава само между нас двамата. Как смяташ да изпратиш пробата в Кембридж?

Сара имаше в караваната си термос, хубава бутилка от неръждаема стомана с чаша, която използваше за истински чай. След като разбърка сместа още веднъж, тя изключи газта и отиде да го вземе.

Преди да се върне, в кухнята влезе абат Мено, който шляпаше със сандалите си и изглеждаше малко зачервен за прохладния ден.

— Ето те и теб, Люк. Търсех те. Дори звънях на мобилния ти телефон.

Люк извади апарата от джоба си. Имаше няколко пропуснати повиквания.

— Извинете, там, където бях, нямаше обхват. С какво мога да ви помогна?

Вниманието на абата за момент се отвлече от особената сладка миризма в помещението.

— Какво е това? — попита той и посочи към печката.

На Люк никак не му се искаше да лъже човека, който бе показал такава щедрост, но въпреки това избегна въпроса.

— Професор Мелъри готви нещо. Нареди ми да следя тенджерата.

Абатът устоя на желанието да опита сместа, както правеше по навик в собствената си кухня. Отново се сети за причината, поради която търсеше Люк. Младият началник на местната жандармерия, лейтенант Бийете, се обаждал многократно в манастира. Оставил на няколко пъти номера си и ставал все по-настоятелен.

Люк му благодари и се запита на глас дали няма някакво развитие по разследването на инцидента със Зви. Когато Сара едва не се блъсна в абата на прага, двамата отскочиха един от друг като магнити с еднакви полюси. Старият монах хвърли поглед към термоса й и побърза да се оттегли, като промърмори, че варивото й миришело чудесно и би искал някой ден да го опита. Сара премълча и Люк запечати момента с намигване.

После се обади на лейтенанта, докато Сара започна да прецежда сместа в чиста купа.

Очакваше да чуе още в първото изречение името на Зви, но вместо това жандармеристът го стресна с напълно неочакван въпрос.

— Познавате ли човек на име Юг Пино?

По стръмния склон от селото към манастира имаше един остър завой. Участъкът не се смяташе за особено опасен, но ако се съчетаеше с тъмна нощ, дъжд, превишена скорост и може би малко вино, човек можеше да си представи резултата.

Мястото на удара се намираше на цели десет метра извън пътя, скрито от минаващите автомобили. Сякаш гората се бе разтворила да поеме колата и се беше затворила след катастрофата. Едва след девет сутринта някакъв мотоциклетист с остро зрение бе забелязал счупени клони и бе попаднал на останките.

Колата и дървото се бяха слели във възел от дървесина и метал — разбита, смачкана и огъната маса. Силата на удара е била достатъчна да вкара ствола в купето и да заеме мястото на двигателя. Предните гуми се бяха запилели някъде. Стъклото беше изчезнало, сякаш се бе изпарило. Макар да се носеше силната миризма на бензин, нямаше пожар — не че това щеше да има някакво значение за водача.

Една пожарна изчистваше разлятото по пътя масло, което се стичаше надолу. Двама жандармеристи отклоняваха движението от засегнатия участък.