Десетата зала

Докато стигне до селото, Юг бе достатъчно изтрезнял, за да се зачуди дали е с акъла си. Знаеше само, че тя живее „през три врати“ от кафенето. Но в коя посока и от коя страна на улицата?

Ако начинанието се очертаваше да бъде игра на късмет, включваща чукане по чужди врати, вероятността да се представи като пълен глупак бе доста висока. „Извинете, че ви будя, мадам, но случайно да знаете къде живее дъщерята на кмета? Дойдох да я изчукам.“

Главната улица бе пуста, наоколо нямаше жива душа, но това не бе изненадващо, тъй като беше почти полунощ. Юг бавно караше към кафенето, като броеше вратите. През три врати нататък от същата страна прозорците на къщата бяха тъмни. До входа имаше голям мотоциклет. Зачеркни тази, помисли си той. Най-вероятно не е.

Преброи три врати от другата страна на кафенето. Прозорците и на двата етажа на къщата светеха. Спря, за да огледа по-добре. Не беше ли казала, че има овощна градина? Бе споменала нещо такова точно когато бе най-пиян, преди десерта. И какви точно овошки — ябълки, череши, круши? Как можеше да разбере по това време на годината, когато нямаше плодове? Пък и нали си беше градско чедо — беше му трудно да различи храст от дърво. Спря колата край пътя и се промъкна отстрани на къщата, за да надникне в задната градина. Луната бе негов приятел. Беше пълна и бе достатъчно светло, за да различи най-малко дузина дръвчета, посадени в редици.

Определено приличаше на овощна градина и това му вдъхна надежда.

Вратата бе синя, малката къща беше построена от пясъчник с цвят на лимон. Почука леко и зачака.

После почука по-силно.

Завесите на долния етаж бяха спуснати. Само на един прозорец в дневната между тях имаше съвсем малък процеп, колкото да види, че вътре няма и следа от нея или от някой друг.

Отстъпи няколко крачки, за да погледне към прозореца на спалнята на втория етаж. Завесите бяха осветени. Юг взе няколко малки камъчета и ги метна към прозореца като тийнейджър, който се мъчи да не събуди родителите.

Отново никакъв отговор.

Разумната реакция беше да се върне в колата и да си тръгне; дори не беше сигурен, че точно това е къщата. Пристъпът на парижко безразсъдство обаче го подтикна обратно към вратата. Опита дръжката.

Тя се завъртя и вратата се отвори.

— Ехо? — с надежда повика той. — Одил? Юг е!

Влезе и се огледа. Дневната беше спретната и хубава, както може да се очаква от живееща сама жена.

— Ехо? — отново повика той.

Надзърна в кухнята. Беше малка и безупречно чиста, без чинии в умивалника. Канеше се да влезе да разгледа по-добре, когато забеляза пощата на масата в коридора, със сметката за електричество най-отгоре. Одил Боне. Почувства се по-добре.

— Ехо, Одил?

Спря в началото на стълбището и се поколеба. Само изнасилвачи се качваха в стаите на жени неканени и неочаквани.

— Аз съм, Юг! Там ли си?

Чуваше се приглушена музика. Сигурен беше. Последва звука и влезе в кухнята.

Забеляза я веднага, висяща над кухненската маса. Огромна.

— Исусе Христе! — ахна той и размаха неволно ръце. — Исусе Христе!

Огледа се, за да се увери, че все още е сам, след което извади мобилния си телефон, за да направи снимка.

Музиката зазвуча по-силно. Помисли си, че трябва да се махне, да погледне снимката на сутринта и да премисли нещата на трезва глава, но въпреки това последва мелодията.

До килера имаше врата. Отвори я и видя стълби, водещи към мазето. Музиката стана още по-силна — китари, акордеон, барабан — селска музика, която не бе от любимите му. Стълбището се осветяваше от мръсна гола крушка.

Намираше се в средата на стълбището, когато крушката угасна и Юг се озова в непрогледен мрак.

— Одил?

14.

Люк отиде на закуска ухилен. Походното легло на Юг бе недокоснато. Мошеникът явно беше успял и нямаше съмнение, че в скоро време щеше да му надуе главата с легенди за завоеванието си.

След като изпрати първата смяна до пещерата, Люк поведе Сара на старомоден теренен обход. Въоръжени с торбички за проби и бележници, двамата напуснаха очертанията на манастира в утринната мъгла и поеха през едно мокро от росата пасище към реката.

Джеръми и Пиер бяха при бараката и ги видяха как се отдалечават.

— Накъде са тръгнали според теб? — попита Джеръми.

— Нямам идея — отвърна Пиер и му смигна. — Шефът обаче беше доста нахилен.

Люк и Сара вървяха мълчаливо, вдишвайки аромата на плодородната земя. През нощта беше валял силен дъжд в продължение на около час и високите им ботуши скоро заблестяха от мократа трева. Слънцето най-сетне успя да пробие мъглата и всичко около тях заискри, принуждавайки ги да извадят слънчевите си очила.

Отначало се отдалечиха само на километър от лагера. Сара забеляза, че границата между поляната, по която вървяха, и гората е нашарена със зелени и жълти петна. Видя някакви високи жълти стебла над зелената трева и се затича към тях. Люк поддържаше с лекота темпото благодарение на дългите си крака. Двамата оставяха пътеки от стъпкана трева след себе си.

— Див ечемик — каза тя. — Hordeum spontaneum, колкото искаш.