Десетата зала

Няколко дни по-късно Мишел му върна книгата с блестящ сребърен обков по ъглите и ръбовете, с по пет сребърни розетки на двете корици и две закопчалки, които да я държат затворена. Бартомио беше много доволен и го целуна сърдечно за чудесната работа. Тъй като знаеше, че Мишел е ужасно любопитен, той се поинтересува защо не го е попитал какво има в ръкописа. Мишел измънка, че умът му е зает с куп други неща, и побърза да се прибере в лечебницата.

Дойде вест, че едно лозе на тамплиерите недалеч било опразнено, всички работници били разпуснати, а благородниците — арестувани. Хората на краля щяха да се появят отново всеки момент, това бе сигурно. Една вечер, докато манастирът беше притихнал и всички спяха, Бартомио издълба стената на катедралния съвет и направи достатъчно голяма дупка, в която да скрие безценния ръкопис. Преди да го пъхне в стената, погледна последната страница и макар тя да беше кодирана, си спомни думите, които беше написал.

На теб, който успя да прочете тази книга и да проумее значението й, пращам разказа на един беден монах, който живя двеста и двайсет години и щеше да живее още, ако крале и папи не бяха скроили заговор срещу добрите дела на тамплиерите, срещу светия орден, основан от любимия ми брат, свети Бернар от Клерво. Използвай тази книга като мен, за да живееш дълъг и честит живот в служба на нашия Господ Исус Христос. Почитай Го, както аз Го почитах. Обичай Го, както аз Го обичах. Дано живееш дълги и щастливи години. И се помоли за твоя беден слуга Бартомио, който напусна тази земя като старец със сърце на младеж.

Когато приключи със замазването на стената, Бартомио чу лая на кучетата и цвиленето на конете в конюшнята.

Идваха хора.

Идваха за него. Идваха за всички.

Забърза към параклиса да се помоли набързо за последен път, преди да бъде отведен и да посрещне сигурната си участ.

Докато войниците нахлуваха през портата, един от монасите тичаше презглава през осветената от луната поляна зад манастира. Беше захвърлил расото и разпятието и бе облечен като прост ковач в риза, гамаши и работна жилетка. Щеше да се скрие при реката и на сутринта щеше да се представи на добрите хора от селото като усърден работник и богобоязлив човек.

А ако откажеха да го приемат, щеше да им разкрие тайна, която със сигурност щеше да събуди интереса им. В това Мишел дьо Боне, доскоро брат Мишел от манастира Руак, беше напълно сигурен.

32.

Вторник вечерта

Исак прочете последните думи от ръкописа, след което по линията се възцари тишина.

— Люк, там ли си още?

Люк беше в таксито, на няколко пресечки от хотела. Тротоарите бяха пълни с хора, които крачеха целеустремено към домовете си или излизаха някъде.

— Да, тук съм.

В ума му се въртяха отделни фрагменти.

Бизонът от Руак.

Дългата шия на Сара.

Кола, летяща към тях на тъмна уличка в Кембридж. Пиер, проснат по очи на пода на пещерата.

Двеста и двайсет години.

Тамплиери.

Св. Бернар, изрязан върху червена кожена корица. Тътен от експлозия и пушек в далечината.

Пикратол.

Юг, смеещ се.

Юг, мъртъв.

Натрошеното тяло на Зви върху скалите.

Презрително ухилен Боне.

Десетата зала.

Сара.

Изведнъж всичко си застана на мястото. Беше като момента, в който математикът решава теорема и написва със задоволство в бележника си QED. Quod erat demonstrandum13.

Беше доказано.

— Имаш ли кола? — попита Люк.

— Да, разбира се.

— Ще ми услужиш ли с нея?

Телефонът завибрира в ръката му. Търсеше го някой друг. Люк свали за момент апарата, за да погледне дисплея.

Сара Мелъри.

Сърцето му бясно заби. Натисна зеленото копче, без да предупреди Исак, че затваря.

— Сара!

Мълчание. После прозвуча мъжки глас. Стар глас.

— Държим я.

Люк знаеше кой е.

— Какво искаш?

— Да поговорим. Нищо повече. После тя може да си върви. Ти също. Има някои неща, които трябва да разбереш.

— Искам да говоря с нея.

Чуха се приглушени звуци. Люк зачака.

— Люк? — Беше Сара.

— Добре ли си?

Гласът й звучеше уплашено.

— Моля те, помогни ми.

— Ето — отново се разнесе мъжкият глас. — Вече разговаря с нея.

— Направиш ли и нещо, ще те убия. Ще те убия.

Таксиметровият шофьор го стрелна с поглед в огледалото, но явно реши да не се меси в чужди работи.

— Не се и съмнявам — с подигравателен тон отвърна мъжът. — Ще дойдеш ли да поговорим?

— Тя ранена ли е?

— Не, само притеснена. Държахме се джентълменски.

— По-добре да казваш истината, кълна се.

Мъжът не му обърна внимание.

— Ще ти кажа къде да идеш.

— Знам къде си.