Десетата зала

Въпросът обърка Нивар, не му даваше покой, накара го да зареже пиенето и отново да се обърне към Бог. Срамът от прегрешенията на младини не му позволяваше да отиде при Бернар в Клерво. Как би могъл да обясни живота и избора си на един толкова суров човек? Затова потърси по-снизходителния климат на Руак, където Бартомио го посрещна с отворени обятия.

— Ти си мой брат по кръв и в Христа! — заяви той. — Пък и ще ни бъде от полза монах, който може да заколи прасе както подобава!

Минаха години. Нивар стана страстен почитател на чая и наред с останалите се надлъгваше с времето.

Монасите от Руак научиха, че макар да бе способна на много неща, тяхната отвара не ги правеше неуязвими. Тя не предлагаше защита срещу бичовете на времето — бялата чума (само да си спомним за горкия Абелар), черната чума, шарката. Телата също така можеха да бъдат пречупвани и смазвани. Лечителят Жан падна от мулето си и си счупи врата. Около случая се вдигна шум. Колкото и скандално да беше, в инцидента бе забъркана жена.

Но въпреки злите номера на дявола, повечето братя живееха, живееха и живееха.

Бе много иронично, че едно от най-прочутите действия на Бернар, което щеше да отекне в историята, доведе до гибелта на Бартомио и Нивар.

През 1118 г. дребният благородник от Шампан Юг дьо Пейен пристигнал в Йерусалим с малка група мъже и предложил услугите и меча си на трона на Бодуен II. С благословията на краля в продължение на десет години той защитавал християнските поклонници при посещението им на Храмовия хълм. После, през 1128 г., Дьо Пейен писал на Бернар, най-влиятелния човек в Църквата и сияещата звезда на монашеството, с молба да подкрепи усилията му и да създаде орден на свети рицари, които да се бият за Йерусалим и християнството.

Бернар прие с готовност идеята и написа трактата си „De Laudibus Novae Militiae“

12

, в който пламенно защити пред Рим идеята за свети воини. На църковния събор в Троа, провеждан в неговата територия Шампан, той се домогваше с все сили до одобрението на новото начинание и папа Инокентий III официално прие основаването на Ордена на бедните рицари на Христа и Соломоновия храм.

Така се родиха тамплиерите.

Някои от първите рицари, присъединили се към Юг дьо Пейен, бяха кръвни роднини на Бернар. Сред тях бе вуйчо му Андре дьо Монбар, както и братята му Жерар и Ги. Редица благородници от Шампан положиха клетвата. И от момента на зачеването си тамплиерите почитаха Бернар и тяхната привързаност си остана неизменна — чак до съдбовната 1307 г.

Под влиятелния патронаж на Бернар тамплиерите получиха дарове от благородниците, които да помогнат на светата им мисия — пари, земи, синове. Рицарите можеха да прекосяват свободно границите. Не плащаха данъци. Бяха независими от всякакви власти и се подчиняваха единствено на папата.

Макар да не успяха да постигнат значителна победа по времето на Бернар и претърпяха позорно поражение при Дамаск по време на Втория кръстоносен поход, през следващите години преживяха разцвет. През 1177 г. петстотин тамплиери помогнаха за разгрома на двайсет-хилядната армия на Саладин в битката при Мюнгисар. Един от тези рицари бе Нивар от Фонтен, монах от Руак и човек, на когото другарите му можеха да разчитат, че ще заколи както трябва коза или камила.

Репутацията на тамплиерите бе защитена и през следващото столетие богатствата им продължаваха да се трупат. Чрез коварната смес от дарения и търговски операции влиянието им се увеличи неимоверно. Владееха огромни площи земя в Близкия изток и Европа, внасяха и изнасяха стоки из целия християнски свят, издигаха църкви и замъци, притежаваха свой собствен флот.

И тогава дойде неизбежното — защото всяко нещо, което се издига, рано или късно трябва да падне.

Тамплиерите продължаваха да бъдат независими от владетелите, превърнаха се в държава в държавата и от тях започнаха да се страхуват и да ги презират. Когато животното е ранено, хищниците не закъсняват да му се нахвърлят. През годините тамплиерите получиха доста рани. Понесоха военни неуспехи в Светите земи. Йерусалим беше изгубен. Оттеглиха се в Кипър, последната им твърдина в Близкия изток. Но Кипър също беше изгубен. Престижът им посърна и господарите на земята, които бяха силни противници, се приготвиха да нанесат смъртоносния удар.

Френският крал Филип Хубави таеше от години ненавист към ордена, тъй като на младини бе поискал да постъпи в редиците му, но бе отхвърлен. Освен това беше натрупал огромни дългове към тамплиерите и нямаше намерение да ги плати. Кралят атакува.

Църквата негодуваше срещу тяхното верую, което им позволяваше да се молят направо на Бог без необходимостта от посредници. Папата атакува.

Крал Филип и папа Климент, които действаха съвместно, обвиниха тамплиерите във всички най-отвратителни престъпления. Отричали се от Христа, извършвали ритуални убийства и дори почитали някакъв идол — брадата глава на име Бафомет. Разпращаха се заповеди, свикваха се войници.

Капанът щракна.