Десетата зала

През година 1307, месец октомври, хората на краля нанесоха мащабен координиран удар. Беше петък, тринайсети — дата, която завинаги щеше да се свързва със зла поличба.

В Париж арестуваха великия магистър на тамплиерите Жак дьо Моле заедно с още шейсет рицари. Из цяла Франция и Европа бяха задържани хиляди рицари и техни сподвижници. Последва оргия от мъчения и изтръгнати насила признания. Къде е скрито огромното им богатство? Къде е флотът им, който доскоро бе хвърлил котва в Ла Рошел?

В Руак удариха по пладне, точно когато монасите излизаха от църквата след шестия час. Отряд войници, водени от дребен заядлив капитан с отвратителен дъх на име Гаяр дьо Шарне, нахлу през портата и обкръжи всички братя.

— Това е тамплиерски дом! — изрева той. — По заповед на краля и на папа Климент всички рицари на ордена трябва да се предадат, а парите и съкровищата им да бъдат конфискувани.

— Добри господине, това не е тамплиерски дом — заяви абатът, висок мъж с остра брада. — Ние сме скромен цистерциански манастир, както много добре знаете.

— Бернар от Клерво е основал това място! — извика капитанът. — Именно неговата противна ръка създаде тамплиерите. Всеизвестно е, че през годините манастирът е бил пристан за рицарите и техните симпатизанти.

— Противна ръка? — чу се глас от задните редици. — Да не би да казваш, че нашият почитан свети Бернар има противна ръка?

Бартомио се опита да сграбчи робата на Нивар и да му попречи да излезе напред, но бе късно.

— Кой каза това? — изкрещя капитанът.

— Аз.

Нивар решително излезе напред. Бартомио потисна желанието да се спотаи и последва брат си.

Капитанът видя двама стари монаси пред себе си. Посочи с пръст Нивар.

— Ти ли?

— Заповядвам ти да си върнеш назад отвратителните думи за свети Бернар — с непоколебим глас изрече Нивар.

— Кой си ти, че да ми заповядваш, старче?

— Аз съм Нивар от Фонтен, рицар тамплиер, защитник на Йерусалим.

— Рицар тамплиер! — възкликна капитанът. — Приличаш на глухия ми дядо!

Кралските войници избухнаха в смях.

Нивар се наежи. Бартомио видя как гневът превръща лицето му в камък. Беше безпомощен да предотврати случилото се след това, както не можеше и да попречи на твърдоглавия Нивар да направи каквото беше замислил през дългия си и шарен живот. Бартомио винаги бе доволен да остане между манастирските стени, но Нивар бе неукротим авантюрист, често се случваше да напълни сандъка си със запаси от чая на просветлението и да изчезва за дълги периоди от време.

Нивар бавно тръгна напред и спря достатъчно близо, за да долови вонята от развалените зъби на капитана. Войникът предпазливо му се ухили, без да е сигурен какъв ще е следващият му ход.

Нивар го зашлеви изненадващо силно с опакото на дланта си. Капитанът усети вкуса на собствената си кръв по устните си.

Появи се оголен меч.

Абатът и Бартомио се втурнаха да дръпнат Нивар назад, но бе твърде късно.

Чу се противният мляскащ звук на пронизана плът.

Капитанът изглеждаше изненадан от собствените си действия. Нямаше намерение да убива стар монах, но кървавият меч беше в ръката му, а окаяният волнодумец бе рухнал на колене, притиснал корема си, взираше се в небето и мълвеше последните си думи:

— Бернар. Братко.

В яростта си капитанът заповяда да претърсят из основи целия манастир. Конфискуваха сребърни бокали и свещници. Откъртиха дъски от пода, за да търсят под тях скрито тамплиерско съкровище. Монасите бяха обсипани с груби обиди и ги подритваха като кучета.

В лечебницата брат Мишел трепереше като уплашен заек, докато войниците преобръщаха легла и ровеха по лавиците. Беше работил безброй десетилетия като помощник на Жан и след като древният монах срещна преждевременната си смърт под мулето, най-сетне бе издигнат до поста манастирски лечител. Сто и петдесет години са дълъг срок да чакаш подобряване на положението си, мусеше се той по време на повишението.

Мишел се опита да предразположи войниците, като им показа къде се намира едно хубаво разпятие с инкрустирани скъпоценни камъни и сребърен бокал, принадлежал на бившия му учител, и когато натрапниците си тръгнаха, Мишел се тръшна задъхан на едно от леглата.

След като войниците останаха без сили от търсене, капитанът обяви, че ще докладва на кралския съвет. Абатът на Руак трябвало да дойде с тях и никакви протести от страна на монасите нямало да променят решението му. Щяло да има разследване, можели да бъдат сигурни в това. Ако онзи Нивар наистина е бил тамплиер на младини, щели да платят далеч по-голяма цена от тази, която войниците бяха събрали днес.

На Бартомио не му позволиха да докосне мъртвия си брат, докато войниците не си заминаха. Едва тогава той седна до него, положи главата му в скута си и погали сивите му кичури.

— Сбогом, братко, приятелю мой — прошепна през сълзи. — Бяхме братя двеста и двайсет години. Колцина могат да кажат подобно нещо? Боя се, че скоро ще дойда при теб. Моля се да се видим в рая.