Диамантите са завинаги

Джералд наля напитките и ги отнесе в съседната стая. Ивлин подряза дръжките на цветята, сложи ги в ниска ваза и скъса няколко увехнали листенца. Разплака се, после стисна очи, за да спре сълзите. Не сега. Извади плато с топчета от сирене от хладилника и го постави на масичката за кафе в хола, а цветята — върху раклата в ъгъла. Тя беше отрупана със снимки на внучките й: балетното представяне на Мелъди и училищната пиеса на Джун. Двете облечени като русалки за Деня на Вси светии. Седнали пред коледната елха в бархетни нощници, сред море от сребърна опаковъчна хартия. Надяваше се синът й да погледне и да се засрами или да му домъчнее за децата, но той не обърна никакво внимание.

— Как мина полетът? — попита Джералд.

— Супер — отвърна Теди. — Пихме шампанско и портокалов сок, хапнахме юнашки — плодова салата и палачинки, наденички на скара и бъркани яйца. Пътуването със самолет е невероятно луксозна работа. Нямах никакво желание да сляза.

— Ами — обади се Никол. — Беше забавно, но ме хваща щръклицата, ако стоя дълго на едно място.

— Никол не спира да тича — обясни Теди и я хвана за ръката.

Жестът вледени Ивлин. За нея това бе огромно предателство, все едно Джералд да целуне жена, докато вечерят.

— А, не чак толкова — обясни Никол. — Просто ми е приятно да потичам в края на деня. Така се успокоявам.

Преплетените им пръсти се отпуснаха в нейния скут, докато Теди не отдръпна ръка и не започна да масажира гърба й. Ивлин усети как гърдите й се стягат. Как бе възможно подобно нещо? Очакваше някой да го спре, но кой би го направил, освен нея?

— Един ден ще я видиш на Олимпийските игри, татко — рече Теди. Взе си топче сирене и го лапна цялото.

— Хич не започвай за Олимпийските игри — отвърна Джералд. — Това лято беше най-лошото откъм златни медали в цялата история на игрите.

Ивлин често се бе чудила как е възможно съпругът й да е чак толкова запален по спорта. В началото на брака им, когато „Ред Сокс“ изгубеха някой важен мач, Джералд се заключваше в кабинета си и (макар никога да не признаваше) плачеше по петнайсет минути. Тя го чуваше как подсмърча като дете. Беше й приятно да гледа спорт, но не се вълнуваше чак толкова от резултата. Та това бе само игра.

— Отчасти са виновни съдиите — рече Теди. — Да вземеш медалите на двама, задето се смеят и разговарят по време на раздаването на наградите!

— Жалко — отбеляза Джералд. — Те се държаха като отявлени хулигани.

— Я стига. Ако бяха бели, никой нямаше да обърне внимание. Цялата работа е, че различните страни се карат за идеологии в името на спорта. Смешна работа. Трябва да се промени идеята за Олимпийските игри. Нека се провеждат в няколко страни едновременно, за да не са чак толкова очевидна мишена за насилие.

Джералд се намръщи.

— Не знам.

Преди месец единайсет членове на израелския олимпийски отбор бяха убити от арабски терористи в Западна Германия по време на игрите. Трагедията я накара да се замисли за мъката по света, за тъжните изненади, които бяха сполетели и нея навремето. Когато всички отидоха на Лейк Пласид, малко преди да се случи нещастието с Натаниъл, тя наивно мислеше, че това е просто началото. Млад живот, прекъснат толкова скоро. След това семейството им бе разделено за кратко, когато Джералд замина на война. Той беше горд, че се яви като доброволец, и бе готов да се бие, но беше твърде стар, за да го вземат войник. Тя прекарваше безполезни часове в градината си и се питаше дали е възможно Господ да е толкова жесток, че да й отнеме повече от една любов. Въпреки че, доколкото можеше да прецени, Господ не контролираше подобни неща.

— Светът е полудял — рече Никол. — Всичко се разпада.

— След като поживееш достатъчно дълго, ще разбереш, че светът винаги е бил луд — отвърна Джералд. — Винаги се е разпадал, но никога не е стигал до крах.

— Ала-бала, разпада се, не се разпада — подхвърли Теди и с Никол се изкискаха. Той се държеше като тийнейджър, не като мъж със съпруга и деца, които зависеха от него. Ивлин знаеше, че като търпи това, допуска грешка. С Джералд даваха възможност на цялото нелепо положение да продължава, а трябваше да сложат край веднъж завинаги.

— Онова, което се случи, беше варварщина — рече Джералд. — Германците със сигурност не са имали подобно нещо наум. Целта беше да накарат света да забрави нацистките Олимпийски игри през 1936. А сега… никой не може да мисли за друго.

— Германия не заслужаваше Олимпийските игри, ако питаш мен — намеси се Никол.

Ивлин затвори очи. Беше съгласна, но не обичаше да говори за неприятни теми по време на социални сбирки. След малко щяха да се прехвърлят на въпроса за Виетнам или шоковите мерки, предприети от Томас Игълтън, а бяха дошли, защото синът й бе допуснал безобразна грешка. Трябваше да поговори с него насаме. Може би щеше да го накара да се поразходят, след като обядват, само двамата. Колкото по-бързо приключеха с обяда, толкова по-скоро щеше да има тази възможност.

— Заповядайте в трапезарията — покани ги остро тя. — Джералд, би ли ми помогнал в кухнята? Трябва да нарежа печеното.

— Вече?

— Да.

Джералд стана от стола.