Диамантите са завинаги

— Това е нещо много различно — продължи той. — Тук печалбата се определя от шанса. Състезанието изисква талант, като да напишеш стихче. Тези минаха от мода. Бях абониран за списание „Контест Уъркшийт“, за да се науча да пиша по-добре, но изданието се промени с течение на времето. Сега просто изброяват текущите състезания.

Ивлин се намръщи, като си помисли за есето от двайсет и пет думи за торта и за неуспешните стихчета, които беше измислил. Дори години след като бе отхвърлен, Джералд продължаваше да се разхожда из къщата и да ги припява гордо.

— Това не е ли просто социално приемлив начин да залагаш? — попита Никол.

— Не бих казал — отрече Джералд. — Не е нужно да купуваш каквото и да било. Всичко е явно. Това е чисто и просто реклама. Ако фъстъчено масло „Скипи“ обявят състезание… — Имаше такова и голямата награда беше четириседмично околосветско пътешествие за двама със самолет. Той не спечели.

— Трябва да поставят плакати във всеки магазин. А като идеш да вземеш формуляри, заставаш пред огромния плакат и тогава може да ти се прииска да си купиш бурканче „Скипи“.

— Ами ти? — попита Никол.

— Какво?

— Купи ли си „Скипи“?

Истината бе, че съпругът й никога не бе стъпвал в магазин за хранителни стоки. Молеше Ивлин да му вземе формуляри, когато пазарува, или просто изпращаше секретарката си.

Веднъж Ивлин го накара да върне наградата. Играта беше спонсорирана от фирма за производство на кучешка храна и Джералд спечели шотландски териер, който трябваше да вземат от Единбург, като разноските бяха платени. Когато Ивлин изтъкна, че никога не е имал желание да гледат куче, той бе нещастен като дете; тъгува дни наред, разказваше й за симпатичното териерче, което прабаба му имала, когато бил дете.

Тъкмо това мразеше най-много в хобито на съпруга си; игрите те подвеждаха, че имаш нужда от нещо, за което не би и помислил.

— Попадала ли си на „Познай цената“ по телевизията? — попита Джералд. — Познаваш цените на всеки предмет от ежедневието, като електрически уреди и царевица в консерва. Мисля, че ще бъда много добър. Понякога се пробвам с продуктите в кухнята.

Ивлин подпря глава на ръцете си и си представи Джералд в телевизионното състезание.

— Няма да го направя, Иви. Не се безпокой.

Обърна се към Никол.

— Съпругата ми е сериозен човек. Много умна, човек с тежест. Обречена е да живее със зевзек като мен.

Ивлин изви очи.

— Стига си драматизирал. Не съм чак толкова сериозна.

Джералд вдигна пръст.

— Обърнахте ли внимание? Не отрече, че съм зевзек.

— Вие как се запознахте? — полюбопитства Никол.

— В колежа — отвърна остро Ивлин. С удоволствие би разказала по-дългата история на много хора, но Никол не беше сред тях.

Никол направи тъжна физиономия и Ивлин се запита дали Теди не й е казал.

— Ами вие? — попита Джералд, вероятно забравил с кого разговаря.

Ивлин го стрелна с изпепеляващ поглед и той, изглежда, разбра, че е прекалил. Само че бе прекалено късно. Тя затаи дъх.

— В един бар — отвърна щастливо Никол. — В хотела, в който беше отседнал, докато беше в командировка. Моя стара приятелка също беше отседнала там и двете имахме среща на по питие. Той беше на съседната маса и ми хвана окото, защото насред претъпкания бар четеше тъпо списание, посветено на пътувания — нали се сещате, онова с жълтата корица и снимки на голи жени в Африка. Наведох се към него. „Извинете, но мислех, че дядо ми е единственият, който чете това нещо, когато е сред хората.“

Ивлин ощипа горната част на бедрото си толкова силно, че я заболя. На следващия ден щеше да има синина. Спомни си миналата Коледа, когато Джули се опитваше да измисли какъв подарък да му купи. Ивлин й каза, че има намерение да подари на Джералд абонамент за „Нешънъл Джиографик“, и предложи Джули да направи същия подарък на Теди. Може би така щяха да вдъхновят съпрузите си да ги заведат на околосветско пътешествие.

Беше й много неприятно, че в живота успяваш да свържеш късчетата едва след като са се задвижили. Ако не беше предложила списанието, може би Никол нямаше да го забележи.

Никол продължи:

— Та тримата се заговорихме. Накрая… — каза го с многозначителен смях, — приятелката ми разбра и се разкара. Така останахме само двамата.

Ивлин си ги представи в полутъмен, опушен бар, чува се музика, те флиртуват и се смеят, пият, а на две хиляди и петстотин километра Джули приготвя вечеря на децата и им помага да си напишат домашните, завива ги в леглата им, опитва се да позвъни на Теди, но от хотела й казват, че в стаята му никой не отговаря.

— Показах му плажа и отидохме на дълга разходка — продължи Никол.

— Близо до плажа ли живееш? — попита уморено Джералд и Ивлин забеляза, че той се опитва да се овладее. Дори на него му беше дошло в повече.

— На няколко минутки е от апартамента ни — уточни тя. — Трябва да ни дойдете на гости.