Диамантите са завинаги

— Още по един коктейл?

— Защо не — отвърна Никол.

Ивлин погледна празните им чаши и с изненада видя, че са ги изгълтали прекалено бързо. Беше преживяла сухия режим и вероятно се дължеше на възрастта й, но напоследък забелязваше, че все повече хора прекаляват с пиенето. Обаче нещо в поведението на момичето и в лекотата, с която гълташе алкохола, я притесни. Оставаше синът й отново да започне да пие.

— Тя ми изглежда приятна — заяви Джералд, когато влязоха в кухнята.

Ивлин се ококори.

— Ти да не си се побъркал?

— Просто не й даваш шанс.

— И защо да го правя? Тя е уличницата, която разби живота ни, ако си забравил.

— Иви! Чуй се само.

Той се усмихна, протегна ръце, за да я прегърне и успокои. Този път обаче тя не се остави.

— Трябва да направя салатите — рече и му обърна гръб. — Очаквах трима, не четирима. Трябва да ги направя по-малки.

— Ще сложа още едни прибори — каза той и я целуна по бузата.

Докато ядяха първото, Никол коментира всеки предмет на масата. Харесаха й чашите за вода, тежките сребърни прибори и чиниите. Влюби се в кристалния полилей.

Когато Ивлин донесе печеното и го сложи на масата, Никол стисна лявата й ръка.

— Божкей, вижте само този диамантен пръстен! — Обърна се към Теди. — Тед, изящен е.

Сякаш разглеждаха витрините в „Тифани“, а ръката на Ивлин и самата Ивлин бяха едно нищо.

— Беше на мама — обясни Джералд.

Ивлин си сложи резен печено, преди да подаде подноса на Никол. Обикновено чакаше, докато гостите си сервират, но неочаквано прецени, че няма смисъл да спазва каквото и да било приличие.

— Това е най-красивият пръстен — отбеляза Никол.

Сигурно си въобразяваше, че някой ден ще бъде неин. При тази мисъл на Ивлин й се прииска да хвърли пръстена в езерото, само и само Никол да не го получи, дори за секунди. Бе се замислила дали да не го даде на Джули, независимо че щяха да се разведат. Но тя сигурно щеше да откаже, дори да се опиташе да я убеди да го запази за момичетата.

— Най-добрата ми приятелка току-що получи най-големия диамант от гаджето си… е, сега май й се пада годеник! — усмихна се Никол. — Горкичкият, спестявал цяла вечност за този пръстен. Щял да й предложи много преди това, но тя има вкус все към скъпотии.

Ивлин си помисли, че манията по диамантите, която наблюдаваше напоследък, е вулгарна. Когато беше млада, единствено хора от семейства като това на Джералд си ги позволяваха. Никой не чакаше с години, за да промени живота си, преди да купи едно бижу.

Ето че Никол забеляза още нещо в стаята.

— Картината с кучетата в лодката е страхотинска — отбеляза тя.

Ивлин пъхна хапката в уста, за да не каже и дума. Усмихна се през стиснати устни. Картината с кучетата в лодката беше повод за много разправии, особено когато съпругът й настоя да я закачи в трапезарията, точно срещу оригинал на Антонио Джейкъбсън, който бе в семейството от 1898-а.

— Иви я мрази — уточни Джералд. — Спечелих я. Тогава ми дадоха второ място. Първата награда беше истинска лодка.

— Не може да бъде! — отвърна Никол подигравателно, сякаш той беше малоумен старчок, но Джералд, изглежда нямаше нищо против. — Как така се остави на второ място?

— Така се случи — отвърна Джералд. — Навремето бях пръв подгласник в игра, спонсорирана от „Ролс-Ройс“. Печелившият получи „Силвър Клауд“, като десет хиляди долара бяха дадени за шофьор. Аз получих кашон моторно масло.

Никол се разсмя.

— Не може да бъде! Кофти късмет!

— Дори второто място е истинско чудо — рече той. — Почти невъзможно е да се спечели нещо, когато спонсор е голяма корпорация. Вземи например общоамериканската игра на „Кока-кола“. Имат по девет милиона участници на година.

— Играеш за кока-кола ли? — попита Никол.

— Господи, не, печелившият получава двайсет хиляди долара плюс два автомобила, моторна лодка, екипировка за къмпинг…

— И трябва да плати данък за тези неща — намеси се Теди. — Една нещастна домакиня спечели преди години и дължи повече данък, отколкото някога ще успее да плати.

— Няма опасност подобно нещо да се случи с баща ти — засече го Никол. — Той може да си позволи данъка и какво ли още не.

Ивлин усети как се напряга. Запита се дали Теди ще съсипе семейството им и ще се остави да го лапне една златотърсачка. Докато беше учителка, харесваше най-много бедните момичета, които бяха мечтателки и искаха да постигнат нещо велико в живота. Собственият й син нямаше нищо против да живее от парите, които Джералд беше изкарал с много труд, и да се възползва от семейното име.

Казват, че не можеш да ги вземеш със себе си, и това, разбира се, беше истина. Ивлин се надяваше да остави всичко на внучките си и на Джули. В никакъв случай нямаше да позволи да отидат при тези двамата, които не различаваха правилно от неправилно.

Никол продължи:

— Какво трябва да направиш, за да спечелиш нещо такова? Какви умения трябва да притежава човек?

— Няма специални умения. Това не е за състезание — отвърна Джералд, предоволен, че има публика. Обожаваше разговорите, а още повече вниманието. Ивлин се почувства предадена.