Диамантите са завинаги

Помещението беше слабо осветено. В дъното няколко двойки вечеряха на свещи. Повечето американски ресторанти бяха толкова шумни, че едва можеш да чуеш човека срещу теб. Но тук беше като в Париж — тихо и спокойно.

Имаше бар с високи столчета и огледала по стените, по които беше нарисувана Айфеловата кула. Тя се настани там и се спогледа с барманката — красива блондинка, около двайсет и пет годишна.

— Какво да ви предложа? — попита жената и с разтуптяно сърце Делфин осъзна, че е французойка.

— Un petit rouge, s’il vous plait

45

.

— Днес имаме хубаво „Кот дьо Рьон“.

Делфин кимна с удоволствие. Толкова беше хубаво да те разбират.

— Вечеряли ли сте? — попита жената. — Не позволявайте този сладникав декор да ви заблуди. Специалитетът на заведението е хрупкав confit de canard — патица конфи, съвсем като у дома.

Делфин се усмихна.

— Oui, merci.

— За кратко ли сте в Ню Йорк или живеете тук? — попита жената, докато наливаше виното. — Не съм ви виждала.

Делфин обясни, че е сгодена за американец и се е преместила в Щатите преди пет месеца. А й се струваше много повече.

— Аз живея тук от десет години — призна барманката.

Казваше се Мари-Елен. Беше от Марсилия. Оказа се на трийсет и една, макар че изглеждаше по-млада. Всъщност не била барманка, само замествала болния титуляр. Била съдружник и салонен управител вечер, движела цялата работа, тъй като другите собственици — американска двойка от Ню Джърси — просто инвестирали в ресторанта. Каза, че е вложила и последния си цент в това място и живеела с две съквартирантки, но засега заведението вървяло добре.

— Кажете ми всичко, което мразите в Ню Йорк — каза тя, след като Делфин си поръча втора чаша вино.

Делфин се разсмя.

— Не го мразя.

— Хайде де. Всички го мразят в началото.

— Просто имам да уча още много за Америка.

Мари-Елен вдигна пръст, за да я поправи.

— Ню Йорк не е Америка. Запомнете това.

Делфин кимна и превключи на френски:

— Мразя това, че всички робуват на фитнес салоните. Толкова са горди! Говорят за онези машини и фитнес режими като за религия. Имам чувството, че на американците са им промили мозъка с теорията, че животът им зависи от спорта.

— Така е.

— Защо просто не се разхождат или не поиграят тенис?

— Аз играя всеки вторник и петък — призна Мари-Елен. — Трябва да дойдете.

— Ще ми бъде приятно — отвърна тя.

Жените от Южна Франция бяха нещо като нюйоркчанки. Бързо се сприятеляваха. На Север беше по-трудно да се запознаваш с хора, но според Делфин там се създаваха по-истински приятелства. Вероятно в Париж настъпателността на Мари-Елен нямаше да й допадне, но тук изпита истинска благодарност за милото отношение.

— Какво най-много ти липсва? — попита я Мари-Елен. — Това е любимото ми забавление — да откривам тук френски съкровища.

Делфин се замисли. Толкова много неща й липсваха.

— Липсват ми френските модни списания и таблоидите. Най-много ми липсва „Ел“. Дори „Пари Мач“.

— Би трябвало да ги има в „Юнивърсъл Нюз“ на „Бродуей“ и „Брум“ — обясни Мари-Елен. — Там можеш да си пиеш кафето и да почетеш. Нещо друго?

Делфин почувства как се усмихва. Беше нещо толкова незначително, но приличаше на истински подарък.

— Не съм ходила на фризьор от три месеца. Страхувам се да пробвам. Отидох на едно място и излязох оттам в доста странен вид.

— Иди при Серж Бертран в Мийтпакинг Дистрикт — препоръча Мари-Елен. — Но трябва да се срещнеш лично с него, защото записват часове за седмици, понякога месеци напред. Обади се още утре. Кажи, че ще отидеш, когато Серж може да те вземе. Не е като в Париж, където можеш просто да влезеш във всеки салон и да очакваш добро обслужване.

— Като в супера — отбеляза Делфин и осъзна, че сигурно звучи глупаво.

Но за нейна изненада Мари-Елен се съгласи.

— Точно така.

— Липсва ми храната — продължи Делфин. — Такива простички неща като еклери с шоколад от сладкарницата на нашата улица, самият френски шоколад.

Мари-Елен поклати глава.

— Знам. Няма да го намериш тук. Няма го дори в специализираните магазини в Бруклин, за съжаление. Просто не го правят както трябва. Нещо с млякото ли е, не знам. Няма да намериш и прилична козметика, дори да е от марката, която ползваш у дома. Всичко свястно трябва да бъде препоръчано от лекар, аптеките са скапани. „Ла Рош-Позе“ или „Авен“, или „Виши“ — купувай си ги от Франция. Имам братовчед в Париж, който идва тук по работа три пъти годишно. Без доставките му съм загинала.

Тя си помисли за единственото си бурканче „Хидранс Оптимал“. Колко умно от нейна страна, че го взе.

Говориха си повече от час и това я накара да се почувства като на вълнуваща първа среща. Прибра се с леко сърце. Започна да се отбива в кафенето два-три пъти седмично. Сядаше на бара и Мари-Елен отиваше при нея, независимо колко хора имаше.

Във Франция може би нямаше да станат приятелки. Делеше ги цяло десетилетие, а и нямаха нищо общо, освен националността си. Но тук това бе достатъчно да се завърже приятелство. Шегуваха се с американския начин на живот и си говореха на френски, а всички наоколо се чудеха какво толкова си казват.