Диамантите са завинаги

След около месец Мари-Елен я покани да ходят по магазините. На Лексингтън Авеню, между Осемдесет и втора и Осемдесет и трета, се намираше бутик „Лудивин“, управляван от жена от Прованс. Продаваше марки, каквито Делфин не бе и помислила, че се продават тук — „Мезон Мишел“, „Дени Колом“. Делфин си купи два чифта меки като коприна дънки за двеста и шейсет долара всеки, блуза от „Карвен“ и боти.

Взеха такси до Петдесет и седма улица до „Л’енститю Сотис.“ Нямаше никаква представа, че спа центърът се намира там. Бе посещавала истинския на улица „Фабур Сент-Оноре“, направи си подарък за трийсетия си рожден ден. Поръчаха си едночасова детоксикация с пилинг и маска на цялото тяло. След това отидоха до „Ла Гренуй“, който според Мари-Елен бе най-автентичният френски ресторант в Ню Йорк. Поръчаха си телешко рагу и суфле „Гран Марние“. Коричката бе като пресен сняг. Когато сервитьорът разчупи повърхността и изсипа лъжица сос сабайон в димящия отвор, Делфин затаи дъх от възхищение.

— Много ти благодаря — каза тя на Мари-Елен и едва не се разплака. — Благодаря ти за всичко.

По време на десерта Делфин й разказа как са се запознали с Пи Джей и как е напуснала съпруга си. Мари-Елен никак не изглеждаше скандализирана. Каза, че самата тя вече не разчита за нищо на мъжете, освен за секс. Беше преживяла достатъчно несполучливи връзки и се бе научила да стои настрана.

— И аз се чувствах така, преди да срещна Анри — каза Делфин. — Накрая се оженихме.

— Но после се разделихте.

Делфин се разсмя.

— Вярно.

Тя плати сметката в ресторанта, както и в спа центъра, защото знаеше, че новата й приятелка е зле с парите.

Понякога Пи Джей я придружаваше до кафенето. Поръчваше си пържола с пържени картофки или печен сандвич с шунка и кашкавал и бира. Делфин му предлагаше да опита телешки дроб в сос с червено вино или картофи, задушени в гъша мас, но той беше като дете, когато ставаше въпрос за храна — искаше само познатото.

Повечето вечери Мари-Елен освобождаваше персонала към полунощ, а с Делфин оставаха, смееха се и си приказваха. Понякога оставаше и готвачът — момче от Марсилия на име Еруан, едва навършил двайсет. Все едно си създадоха малко семейство, частица от Франция насред Америка. Най-сетне Делфин усети пълнота в живота си. Беше влюбена и имаше първата истинска приятелка от години.

Един ужасно студен неделен следобед в средата на февруари, в почивния ден на Мари-Елен, двете пийваха вино в някакъв бар в центъра.

— Il fait un froid de canard

46

 — каза Делфин, потръпвайки при всяко отваряне на вратата. Палтото, което носеше цяла зима във Франция, тук й вършеше работа само до ноември. Никога преди не бе носила дебели ръкавици, нито шапка, но сега ги слагаше всеки ден.

— Виж това — каза Мари-Елен и посочи екрана на телевизора в ъгъла, излъчваха емисия на „Си Ен Ен“.

Делфин вече бе гледала новините.

Ден преди това по цял свят бе имало протести срещу евентуална инвазия в Ирак. Стотици хиляди хора се бяха събрали в Манхатън. Милиони повече бяха в Рим и сто хиляди в Париж. Камерите показваха тълпата пред сградата на Обединените нации — жени с кожени палта, мъже с костюми, стояха рамо до рамо със студенти, млади родители, възрастни жени с патерици. Много от тях носеха плакати с надписи: „ПРАВЕТЕ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА“ и „НЕ СЕ ОПРАВДАВАЙТЕ С НАС“, и „БУШ Е ПО-ГОЛЯМОТО ЗЛО ОТ БИН ЛАДЕН“.

— Майната му на Джордж Буш — каза Мари-Елен. — Никога няма да стане неговата.

Вратата отново се отвори. Последва поредният мразовит полъх.

Мари-Елен стана, изтича към вратата и Делфин се обърна. Видя как приятелката й сграбчи ръката на младо, красиво същество в суичър с качулка.

— Това е Пит — каза тя и го дръпна към масата. — Питър, запознай се с Делфин.

Делфин не го бе виждала преди, но не се изненада. Мари-Елен, изглежда, си намираше нов мъж, в когото да се влюбва, всяка петъчна вечер. Той кимна и измърмори нещо, което тя не разбра.

През март американски войски бяха изпратени в Багдад. Последваха ги и други страни. Делфин се почувства горда, когато Франция отказа. Имаше желание да съобщи на всички демонстранти в този град, че родината й е с тях.

Една сутрин скоро след началото на войната прочете в интернет новината, че американската Камара на представителите е решила да премахне думичката „френски“ от менюто в кафенето си и да я замени навсякъде с думата „свобода.“ Нямаше да има вече френски тост, нито френски хляб, нито френски картофки.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя Пи Джей, повтаряйки любимата му фраза.

Той повдигна рамене.

— Ами на хората им писна. Мислят, че вие сте банда лигльовци, които оставят на нас да оправяме цялата каша, както винаги.

Тя усети как кръвта й кипва.

— Лигльовци? — повтори и погледна зад себе си, сякаш търсеше въпросните лигльовци, към които не е знаела, че принадлежи. — Както обикновено?

— Знаеш какво имам предвид — тихичко добави той. — Французите.

Остана поразена, но посочи един параграф от статията, в който се споменаваше как американците са направили същото в Германия по време на Първата световна война.