Диамантите са завинаги

Лицето му беше размазано, краката — обърнати наопаки, а тазът — разкъсан.

— Горкото дете — каза Джеймс на сестрата, която ги посрещна в Спешното на „Мас Дженерал“.

Тя сви рамене.

— Вероятно е пил, връщал се е от коледно тържество. Добре, че не е убил някого.

— Може да е заради времето — каза той. — Весел празник.

Дори Шийла беше съгласна, че има сестри истински ангели и други, които са по-груби. Онези, които съчетаваха и двете качества, бяха малко. Не му се искаше да оставя това хлапе в ръцете на точно тази, но нямаше избор.

Беше почти сигурен, че Лиам Стоун няма да оцелее. Изпита облекчение, че поне няма да е там, когато повикат родителите му. Представи си го — седиш си вкъщи и празнуваш, очакваш сина си да се върне от мола, а в следващия миг разбираш, че животът ти е приключил. Прииска му се да се прибере и да прегърне децата си.

Решиха, че сега диспечерът може да им даде няколко часа почивка. Отидоха в стаята за почивка на болница „Кеймбридж“, където зарязаните бургери на Морис го очакваха на масата, заедно с няколко сандвича, два литра кола и чиния с домашни шоколадови бисквити от Кати. Свястно момиче.

Джеймс си взе една бисквита и отиде до платения телефон в коридора, за да се обади у дома.

— Здрасти — каза той, когато Шийла вдигна слушалката.

— О, здрасти. — Звучеше, сякаш се надяваше да чуе другиго. — Паркър, казах да спреш!

— Как я карате?

— Ритат по стените. Ходихме до майка ти да й оставим продуктите и тя ни даде цял сладкиш, от онзи, който правят съседите й. Май вече изядохме половината. Сестра ми дойде с децата, за да печем дребни сладки, но толкова силно заваля сняг, че се наложи да си тръгнат още преди да сме ги извадили от фурната. А, между другото, много слабо загрява. Ще ни трябва нова.

Колко ли струваше една фурна? Опита се да отгатне, но нямаше представа — тази бяха купили с къщата.

— Бисквитки! — изкрещя някъде наблизо Паркър.

Шийла изстена.

— Да, май им трябва повече захар.

Джеймс долови напрежението в гласа й. Не беше обичайната умора от момчетата. Имаше и нещо друго. Скандал ли се надигаше? Не беше съгласна той да работи на празника и сега бе останала с децата, които бяха във вихъра си.

— Обещавам, че утре ще ги гледам цял ден — опита се да я успокои той.

— Самият ти си като зомби — сопна се тя. — Трябва да поспиш. Как минава денят ти?

Помисли си да й каже за Лиам Стоун, но нямаше смисъл да я натоварва.

— Натоварено е — отвърна той. — Имаше една жена, която каза, че…

— Дани, паркирай си дупето на стола, или не знам какво ще те направя — разкрещя се тя. — Извинявай. Слушам те.

Той се зачуди на колко години трябва да станат децата ти, за да проведеш нормален разговор в тяхно присъствие.

Тя подсмръкна.

— Плачеш ли? — попита я той.

— Не.

— Да не се разболяваш?

— С моя късмет, сигурно — отвърна тя.

— Какво има? — попита той.

— Ще разбереш, като се прибереш.

Прозвуча му като заплаха. Представи си куфара й до вратата, децата закопчани с коланите на задната седалка, готови да отпътуват.

— Шийла, плашиш ме.

Тя въздъхна.

— Обещах си да не ти казвам, докато си на работа, но както и да е. Няколко минути след като сестра ми си тръгна, седях с момчетата в хола и чух трясък откъм кухнята. Отидох и видях, че целият таван се е срутил. Нали знаеш, че се лющеше? Имам предвид размера на онази дупка, Джими — огромна е. Можеш да надникнеш в банята отгоре. Паркър беше там само трийсет секунди преди това. Можеше да го убие.

Джеймс не можеше да мисли трезво. Момчетата бяха в безопасност, какво облекчение, но въпреки това изпадна в паника.

— Всички ли сте добре? Кучето?

— Шегуваш ли се? Да, безценното ти куче е добре.

— Ще го оправим — каза той и се опита да звучи спокойно.

Таванът от една година беше пред срутване, а той не бе направил нищо. Не можеше да си го позволи. Едно от децата му е щяло да бъде премазано заради това. Сякаш на гърдите му седна слон. Не каза ли това и жената?

— Трябваше да се преместим от тази дупка преди година — прошепна ядно тя. — Опасно е, Джими. Опитвах се да ти го кажа. Защо никога не ме слушаш?

— Ще се прибера — отвърна той, макар да знаеше, че не може.

— Трябва да стоиш там до сутринта — каза тя. — Няма проблем. Изметох го внимателно и момчетата са инструктирани, че кухнята е забранена територия. Ще се справим без теб.

— Благодаря.

Тя въздъхна.

— Знаеш какво имам предвид.

— Може би трябва да прекараш нощта при вашите — каза той. Представяше си как цялата къща се срутва върху тях, а той се прибира и открива дома си разрушен.

— Баща ми каза, че не е опасно. Просто не знам как ще платим ремонта.

Сега вече бе сигурен, че ще побеснее за пръстена, макар да не бе взел пари назаем. Би казала, че след като е продал колата, е трябвало да използва парите за нещо, от което наистина имат нужда. И вероятно щеше да е права. Но Шийла никога нищо не си купуваше, а кой можеше да каже, че пръстенът не е нужен толкова, колкото таванът над главите им?