Диамантите са завинаги

— Живее сама — продължи диспечерката. — Очевидно е в добро здраве, или поне е била досега. Мисля, че съпругът й е починал преди две години и тя отказвала домашен асистент. Името и е Ивлин Пиърсол.

Джеймс го записа набързо на ръката си, за да не го забрави.

— Изглежда са ти надули главата — каза той.

— Да, е, жената сякаш изпитваше вина, че не е била с нея на Коледа.

Джеймс помисли за собствената си майка и каза:

— А е трябвало.

— Дори ми призна, че се канели да й гостуват следващата седмица.

— Сигурно ще трябва да го направят по-скоро — отвърна той.

Морис скочи на мястото до шофьора и наду сирената. Воят й звучеше по-тъжен от обичайно.

Джеймс се пресегна през Морис и извади шишенцето „Адвил“ от жабката. Развинти капачката и изсипа две хапчета в устата си.

Морис го изгледа.

— Нали знаеш, че тези боклуци не са бонбони?

— Гърбът направо ме убива.

Пътищата бяха хлъзгави, но шосе 2 вече беше почистено и празно в този час. Джеймс караше с около сто и четирийсет километра в час, без да спазва ограниченията. Дори да забеляза, Морис не каза нищо. И на него му се искаше да се прибере при семейството си.

— Шийла ще ме убие — каза Джеймс. — Децата сигурно вече са станали и ще искат да отворят подаръците.

— Синди вече ме побърка за това, че работя на Бъдни вечер.

— И у нас е така.

— Страшен скандал — продължи Морис, клатейки глава, сякаш само споменът за това му беше достатъчен. Джеймс се изкушаваше да попита за подробности. Толкова щеше да е хубаво да надзърне в нечий друг брак, за да сравни дали неговият е нормален.

— Какво ти е на ръцете? — попита Морис.

— Хм?

— Ръцете ти треперят.

Джеймс погледна надолу. Дори не беше забелязал.

— Тревожа се за теб, човече — каза Морис. — Имаш нужда от почивка.

— Ще почивам в гроба — отвърна Джеймс.

— Много смешно.

Замълчаха, докато отбиха на изхода и после рязко завиха наляво по Плезънт Стрийт, без да изчакат да светне зелено. Магазините за коли и моловете бяха последвани от викториански къщи, покрити в бяло, тук-там проблясваха ситни бели коледни светлинки.

Трябваше да отворят картата, за да намерят адреса. Завиха по стръмен хълм с високи дървета от двете страни на улицата. Снегът не беше докосван, а пътят бе заледен. Джеймс си помисли, че ще затънат и ще трябва да бутат линейката чак до горе. Намали скоростта и запъпли. Къщите наоколо бяха красиви.

Когато стигнаха до пощенска кутия номер шейсет и три, Морис възкликна:

— Мили боже!

В далечината се виждаше голяма тухлена къща, отделена от пътя от просторна морава като футболно игрище. Алеята бе дълга около километър.

Джеймс си помисли за собствената си мизерна къщичка на оживен ъгъл. Сигурно хората минаваха край нея и се чудеха: „Кой, по дяволите, живее тук?“. Същото биха се чудили и за това място, но по други причини.

Паркираха отпред. Когато слязоха, беше напълно тихо.

— Тук дори мирише по-добре — каза Морис.

На Джеймс му се прииска да останат на двора и да не откриват тъжната ситуация от другата страна на вратата. Проверка на състоянието обикновено означаваше, че човекът е мъртъв, но имаше и изключения. Почти дочу гласчето на сина си: „Спи…“

Натиснаха звънеца веднъж, втори път. Не последва отговор. Джеймс се приготви да разбие вратата, макар че гърбът го скъсваше от болки и не бе сигурен дали ще има достатъчно сила. Но Морис натисна дръжката и вратата се отвори.

Отвътре къщата изглеждаше още по-голяма. Приличаше по-скоро на музей. Стояха в огромно антре с висок като в църква таван, широко огледало на стената и стенен часовник в ъгъла, спрял на единайсет и трийсет.

— Ехо! — завикаха те. — Ивлин? Ивлин, тук сме, за да ви помогнем!

Думите им отекнаха, но отговор не последва. Тръгнаха бързо от стая в стая, като продължаваха да викат. Джеймс запали лампата в трапезария, която беше голяма колкото първия етаж на къщата му. Беше изискано и обзаведено като в сериала „Династия“ — с голяма маса и кристален полилей. На едната стена имаше картина на две кучета в платноходка. На другата — по-тежка картина на кораб в позлатена рамка. Дебел слой прах покриваше всичко, сякаш никой не бе влизал в стаята от години. Прокара пръст по масата и остави широка следа. Прекоси кухнята, на плота имаше чепка изгнили, покафенели банани, от които се носеше противна сладникава миризма, и той запуши нос.

— Ивлин? — извика, макар да усещаше, че не е тук.

Влезе в кабинет. На стената до вратата бе закачена диплома от „Харвард“.

Въпреки всичко Джеймс се надяваше на някакво страхотно, невероятно обяснение с щастлив край, каквото би могъл да разказва като приказка за лека нощ на момчетата си. Останала сама на Коледа, Ивлин Пиърсол решила да замине за Хавай и да пробва подводно гмуркане за пръв път в живота си! Понякога Ивлин Пиърсол обичала да се качва на тавана с уокмен и касета на „Стоунс“ и да се изолира от света с дни… Онова, което не знаеше снахата на Ивлин Пиърсол, бе, че тя си има двайсет и четири годишен любовник, който живее на Нюбъри Стрийт, и е решила да прекара празниците при него.

И точно тогава Морис се провикна:

— Намерих я.