Диамантите са завинаги

Наблизо Паркър говореше за Дядо Коледа и робота Роли. Искаше му се да е при тях, сгушен под одеялото на канапето с жена си и децата, паркирани пред телевизора. Всички се смеят, трупат спомени и окачват чорапи, преди да потънат в сладък сън.

— На Бъдни вечер без теб не е същото — каза тя с омекнал тон.

— Съжалявам, че тази вечер трябва сама да ги слагаш да спят. Това май е работа за двама.

Тя се разсмя.

— Най-малко.

— Мила? — каза той.

— Да?

— Обичам те. Толкова съжалявам, че не съм бил там.

Джеймс се разплака. Никога не си беше вкъщи, когато беше нужен. С нищо не бе по-добър от собствения си безполезен баща.

— И аз те обичам — отвърна тя. — Не плачи. Всичко е под контрол.

— Добре. Дай ми Паркър за секунда.

Чу се страшна суматоха и разни шумове в другия край на линията, след това долетя задъханият глас на сина му:

— Здравей, тате! Чу ли за дупката на тавана? Мога да се кача горе и да наблюдавам мама отдолу. Супер е.

— И аз така разбрах — отвърна той. — Сега слушай, приятел. Знам, че се вълнуваш за утре, но обещай ми, че ще слушаш мама тази вечер, става ли?

— Да.

— Браво моето момче. Съжалявам, че не съм там да те гушна. Написа ли вече писмо до Дядо Коледа?

— Да. Написах му бележка и вместо Дани, защото той още не може да пише.

— Много мило от твоя страна. Знаеш, че Дядо Коледа не идва, преди да си заспал, нали?

— Да.

— И много добре знае дали се преструваш.

— Наистина ли, тате?

— Със сигурност.

Смяната им приключваше в седем.

Към шест, след като не бяха получавали никакво обаждане цели пет часа, решиха, че едва ли вече ще има друго. Цяла нощ бе валял сняг. Всички магазини бяха затворени. Децата в целия град, бедни и богати, се молеха на родителите си да станат от леглата и да отворят заедно подаръците. Паркър и Дани бяха получили строги заповеди да не отварят нищо, преди Джеймс да се прибере. Можеха да изтърсят чорапите, но само толкоз.

Не беше мигнал, макар да бяха останали в стаята за почивка след един часа. Морис хъркаше на отсрещната кушетка, а няколко други момчета гледаха стар уестърн по телевизията. Джеймс просто си лежеше и мислеше за следващия ден. Щеше да се отбие у майка си на път за вкъщи, а после да пие кафе с Шийла, докато децата отварят подаръците си. На обяд щяха да отидат на църковната служба, а после при майката на Шийла за ранна вечеря.

Искаше му се да бъде щастлив заради всичко това, трябваше да е щастлив. Но всъщност изпитваше тежест и изтощение. Видя, че нищо от това, което щеше да направи този ден, няма да промени положението. Паркър щеше да се зарадва на робота си, но след около седмица щеше да иска друго. По-големи подаръци бяха немислими — никога нямаше да могат да го пратят в колеж, нито да му помогнат да си купи къща. Момчето беше едва във втори клас и засега го боготвореше, но колко ли време беше нужно, за да проумее, че старецът му се е провалил?

Ами Шийла? Джеймс бе продал стария си форд, за да й купи пръстен, а сега беше в нулева позиция. Беше разорен. Трябваха им пари, за да оправят дупката в тавана и фурната, която бе на ръба, трансмисията на колата и кой знае още какво.

Джеймс се замисли за момчето, което я бе обрало. Какво ли бе направил с пръстена? Дали го беше заложил, или го бе дал на момичето, което си въобразяваше, че обича? Представи си сцената, както толкова пъти досега: жена му се опитва да се справи с количката и продуктите, без дори да чуе стъпките зад себе си. Искаше му се да открие това момче и да го гръмне в главата, от упор, пред цялото му семейство на Коледа сутринта.

Когато Морис предложи да започнат с почистването на линейката отрано, за да си тръгнат навреме, Джеймс си помисли, че това е най-хубавата идея, която е чувал от седмици. Излязоха от болницата, отидоха до базата и започнаха да набавят изразходваните медикаменти. Джеймс отмяташе всичко по списък, както правеше след всяко дежурство. Петнайсет чисти кърпи, кутия със салфетки, колани, вендузи, комплект против изгаряния, апарат за електрокардиограми, дефибрилатор, „Физодерм“. Почти беше приключил, когато дочу да ги викат по интеркома. До края на смяната им оставаха четирийсет и пет минути.

Когато вдигна, диспечерът ги изпрати в Белмонт.

— Какво става, по дяволите?

— Сигнал за заместване — каза тя.

Случваше се, ако някой от съседните райони е претоварен, да ги повикат да поемат адрес. Но беше необичайно да ги пратят чак в Белмонт. При нормални условия беше десет-петнайсет минути път, без да е натрупал сняг.

— Сигурно се шегуваш — ахна Джеймс.

— Имат само една дежурна линейка, а е станал пожар. Съжалявам. Лош късмет.

— Няма да стигнем достатъчно бързо — каза той.

— Просто трябва да проверите положението — отвърна диспечерката. — Няма нужда да бързате.

— Щом няма нужда да бързаме, тогава изчакайте техните хора да се освободят — обади се Морис.

— Сигналът е получен, трябва да изпратим някого.

Обясни им, че пациентката е на осемдесет. Снаха й от Флорида се бе обадила на 911. От два дни се опитвала да се свърже с нея, но не й отговаряла.