Диамантите са завинаги

След няколко минути, вече на летището, се размина със забрадена мюсюлманка и се усмихна. Замисли се колко много американци я мразят или стават подозрителни още щом я видят, и й се прииска да й каже: „Мен ме намразват в мига, в който си отворя устата.“ Взе билета си от автомата и се нареди на опашката за проверка на сигурността. Повечето от останалите пътници бяха облечени с анцузи или шарени панталони. Делфин приглади предницата на синята си рокля.

— Свалете всички обувки, бижута, колани — крещеше мъж в униформа. — Свалете всички обувки, бижута, колани. — Не спираше да повтаря. Изглежда, му доставяше удоволствие да им нарежда какво да правят.

Делфин си свали часовника. Докато го правеше, с ужас забеляза, че пръстена го няма.

Дръпна се от опашката, след това се върна до вратата, без да откъсва поглед от земята. Нямаше го. Седна на една пейка отпред, дръпна ципа на куфара, макар да беше сигурна, че няма да го открие вътре. Претърси всичко, пъхна пръсти и в джоба, в който беше пуснала мобилния телефон. Напипа студен метал и я заля облекчение, но се оказа, че е пени.

Усети отчаяние, огледа пода втори път и се отпусна на колене пред апарата за билети.

Може би пръстенът изобщо не беше на летището. Да не би да го беше изгубила по-рано?

Опита да си припомни кога го е виждала за последно. Оттогава бяха минали часове. Да не би да е паднал в шахтата за боклук? Пръстите й бяха така изтънели, че имаше опасност да е паднал къде ли не. Замисли се над невероятни сценарии, в които всички й се струваха подозрителни. Портиерът се държа прекалено любезно. Да не би бащата от Кънектикът да е бил обирджия и да го е смъкнал от ръката й, докато му подаваше каишката на Чарли?

— Изгубих си пръстена — обърна се към жена, която натискаше копчето на автомата, но тя не реагира.

Във версията на Делфин за справедливост всички невинни щяха да излязат от положението с онова, което имаха в самото начало: евреите щяха да си получат цигулката, неговото семейство щеше да си получи пръстена. А тя го беше изгубила. Стана й мъчно за майката на Пи Джей, но най-много я заболя заради баща му, който беше спестявал, за да го купи преди толкова много години.

Докато беше на гости на родителите на Пи Джей в Охайо преди няколко седмици — пътуването, което се беше превърнало в катализатор на раздялата им — тя научи за него повече, отколкото през изминалата година. Родителите му, Джеймс и Шийла, бяха много мили хора, но Делфин нямаше почти нищо общо с тях. В дома им нямаше книги. Телевизорът гърмеше непрекъснато. Новини и спортни коментари бяха фонът на всеки разговор. Пиеха прекалено много диетични газирани напитки и ядяха чипс направо от пликчето. Бяха гласували за Джордж У. Буш.

Не искаше да се проявява като сноб, но обзавеждането им беше проява на пълна безвкусица: какви ли не дребни и ненужни предмети по всяка повърхност, порцеланови фигурки във формата на жаби, цветя и деца, покрити със сняг, и, разбира се, кучета от породата басет. Стените бяха изпъстрени с цветя и балони.

Шийла се оказа едра жена, която очевидно се беше отказала да се грижи за външния си вид. Кестенявата й коса до раменете беше прошарена. Връзваше я с ластик. За четиринайсет години беше родила пет момчета и всеки път се беше надявала следващото да е момиче. Беше приключила с раждането на деца, но коремът й никога нямаше да стане какъвто е бил навремето. Ръцете й бяха едри, месести. В къщи обличаше широки дънки и суичър на „Ред Сокс“. Личеше, че навремето е била красива. Имаше големи сини очи и топла усмивка. Четирийсет седмици от годината работеше като медицинска сестра, а три от децата все още живееха с тях — на десет, тринайсет и шестнайсет. Момчетата бяха шумни и буйни. Влизаха през отрупаната с хокейни принадлежности веранда, която миришеше на пот и мухъл.

Бащата, Джеймс, беше слаб мъж, малко по-нисък от Пи Джей. Работеше нещо в линейките, май беше диспечер на парамедиците в града. Не беше учил в колеж. Никой от семейството не беше учил, освен Пи Джей и някакъв чичо, когото, изглежда, всички мразеха.

Майката на Джеймс, хърбава жена на осемдесет и няколко, живееше с тях. През повечето уикенди седеше на огряната от слънцето веранда и гледаше религиозни предавания по телевизията.

— Как е бабчето? — прошепна Пи Джей на Шийла и погледна баба си през отворената врата.

Шийла сви рамене.

— Все същата си е. Всяка сутрин, когато се събуди, казва, че й остават шест месеца живот.

Делфин не беше сигурна какво означават тези думи. Стори й се сериозно, но Шийла се изсмя, когато тя повдигна въпроса.

В петък преди вечеря седнаха в официалната трапезария. Шийла постави поднос с малки кренвиршчета, увити в тесто.

— Във фризера има и мини киш, ако искаш — предложи тя. — Ще ми трябват пет минутки да ги затопля.

— Няма нужда — отвърна Пи Джей.