Диамантите са завинаги

— Обичаха те — натърти той. — Мислеха, че си върхът. Всички са на едно мнение. Не искаха да се женя за теб, защото според тях не беше редно. Заявиха, че не е възможно да ме обичаш, че просто се опитваш да поддържаш спомена за Натаниъл жив.

— Но това не е истина — възмути се тя.

— И те го разбраха с течение на времето. Поне така се надявам. Това е. Никой не знае какво става в един брак.

— Да не би да сравняваш онова, което Теди прави, с това между нас?

— Защо не? Аз се ожених за момичето на най-добрия си приятел. Според повечето хора това е доста зле.

Тя се стресна от тези думи. Може и да беше изненада, че с Джералд се събраха по този начин, но оттогава бракът им беше съвсем обикновен. Може би начинът, по който се запознаха, си оставаше най-интересното, свързано с тях, но пък всичко се случи толкова отдавна. Оттогава Джералд участва във войната, върна се у дома без драскотина и стана един от изпълнителните директори на фирмата. Тя беше учила стотици ученици. Роди им се син, имаха две внучки.

От време на време Ивлин си представяше какъв щеше да е животът й, ако Натаниъл беше жив. Щяха да са щастливи. Може би щеше да им е трудно с парите, нещо, за което сега не й се налагаше да мисли. Щяха да си говорят за книги, да гледат по-малко телевизия. Може би тя щеше да има повече деца, макар да не беше сигурна дали това зависи от майката и бащата, или просто от Всевишния.

Когато мислите й се лутаха в тази посока, тя си представяше Джералд сам или пък женен за неподходящата жена, която вижда само обвивката. Тук спираше, защото мисълта, че един от тях е с друг партньор, не й беше приятна.

— Много ми е мъчно, че си го крил толкова години — рече тя. — Скъпи, държа да знаеш, че не си направил нищо нередно.

— Вероятно си права — отвърна той. — Но понякога съм се питал какво ли ще каже той, когато се срещнем от другата страна. Дали няма да е ядосан? Дали ще се сърди до края на вечността?

— Според мен от другата страна няма сръдни — отбеляза тя.

— Може и така да е.

— Какво ще правим с Теди?

— Задаваме си този въпрос вече трийсет години. Теди е мъж на четирийсет. Не можем да направим нищо.

— Но нали сме му родители.

Джералд не каза нищо.

— Тази жена, Никол… Не мога да понеса начина, по който оглеждаше къщата ни. Имах чувството, че чака да умрем, за да може всичко тук да стане нейно. Отвратителна е.

Джералд не отговори, затова Ивлин продължи:

— И е посредствена и вулгарна.

— Също като него — добави Джералд.

Ивлин се разсмя. Съпругът й открай време умееше да я разсмива, дори когато й се струваше невъзможно.

— Обзалагам се, че връзката им няма да продължи повече от година — рече Джералд.

— Не става въпрос за нея. След година той вече ще е съсипал нещата. Не мога да се разделя с момичетата — заяви Ивлин. — Ами ако Джули наистина ги отведе?

— Тогава ще пишеш писма. Ще им ходим на гости, те ще идват да ни виждат. Ти си им баба. Каквото и да направи Теди, няма да промени този факт.

Тя се запита дали е прав. Надяваше се да е прав.

— Всичко ще се нареди, ще видиш — успокояваше я той. — Какво ще кажеш утре да се поразходим до носа? Знам колко обичаш океана през есента.

— Добре — съгласи се тя, беше доволна, че е до нея, за да я развесели.

— Горе главата, малката — рече Джералд. Протегна ръка и тя я пое.

— Хайде, Иви. Да отидем да се поразходим, преди да е станало прекалено късно.

2003 г.

Пътуването с такси до „Джей Еф Кей“ винаги изглеждаше различно. Делфин беше ходила с Пи Джей до летището пет пъти през изминалата година и всеки път й се струваше, че я отвличат. И двамата не бяха в състояние да кажат къде се намират.

И днес беше така. Шофьорът беше африканец. Беше свалил прозорците, а климатикът бе изключен. Крещеше по мобилния си на някакъв непознат език.

Екранчето на телефона й светна. Обаждаше се Пи Джей. Тя не обърна никакво внимание.

— Коя авиокомпания? — попита шофьорът.

— „Еър Франс“.

Когато разбра истината за Пи Джей, тя незабавно се изнесе на хотел. Не можеше да изтърпи мисълта да прекара още една нощ в апартамента му. Две седмици лежа в леглото, не хапна нищо, не разговаряше с никого, имаше чувството, че ще се разпадне. Беше жена на средна възраст, но кой знае защо се чувстваше като дете, сякаш всеки момент щеше да повика баща си, за да я спаси.

Телефонът й звънна отново, но тя не отговори.

Таксито намали на червен светофар. Намираха се в етнически квартал, пълен с ниски блокове и църкви. От противопожарните кранове бликаше вода и децата се плискаха.

Телефонът завибрира в скута й. Получи есемес. „Какво си направила с апартамента ми? КЪДЕ Е ЧАРЛИ, откачена нещастнице?“

Тя изключи телефона и го пъхна в джоба на куфара.