Диамантите са завинаги

Бе облечена със същия тоалет в нощта, когато се качиха на самолета от Париж за Ню Йорк. Стискаше ръката на Пи Джей от излитането чак до кацането. Спомняше си как гледаше сградите под тях, които искряха като играчки, и се чувстваше малка и крехка до мъжа до нея. Диамантеният пръстен, който той й подари, проблясваше на пръста й. Стана й идеално, сякаш бе правен специално за нея, въпреки че беше поне на сто години.

Когато тръгнаха да слизат от самолета, стюардесата докосна рамото й, стиснала в ръка пуловер.

— На съпруга ви ли е?

Делфин не я поправи и не обясни, че са годеници. Много й хареса как звучи. Съпругът ви. Животът беше пред тях. Пи Джей помагаше на възрастна дама да свали претъпкана чанта, пъхната в отделението над седалките — беше метър осемдесет и шест, с широки рамене и едър, мускулест гръб. В черната му коса не се виждаше нито един бял косъм. Всеки път, когато го видеше, притаяваше дъх.

Делфин не беше изпитвала подобно чувство досега. Заради него изостави целия си живот — и бизнеса, и дома, и брака с Анри.

От онази нощ бе минала едва година. Тъкмо заради това болката й беше по-силна; изминалото време й се струваше съвсем кратко. Беше тръгнала по път, за който историята бе доказала, че води до катастрофа. Въпреки това се прояви като съвършената егоистка и повярва, че в нейния случай всичко ще бъде различно.

На Западна седемдесет и четвърта улица слезе от таксито и се озова под августовското слънце. В едната ръка носеше куфара си, а с другата придържаше кафяв плик с покупки. Блокът, в който той живееше, се извисяваше над нея и хвърляше сянка на тротоара. Сградата си имаше име, „Уилфред“, и всеки път, когато го чуеше, тя си представяше възрастен господин с оредяла коса и пура. Ню Йорк й се струваше мъжки град, пълен с високи здания и остри ъгли, нямаше никаква мекота.

— Добрутро — поздрави портиерът руснак, когато отвори стъклената врата. — Имате ли нужда от помощ с багажа?

Тя погледна ръката в бяла ръкавица, стиснала медната дръжка.

— Не, благодаря.

— Пи Джей вече отиде на работа — уведоми я той.

По настояване на Пи Джей всички портиери го наричаха на малко име. Това винаги я изненадваше. Струваше й се твърде интимно, прекалено натрапчиво.

— Знам — усмихна се тя. — Имам ключ.

Той я погледна подозрително и тя се запита дали Пи Джей не му е разказал всичко. Представи си го как се клатушка пиян на връщане от някой бар и прегръща портиера през раменете. „Приятелю, да знаеш само какво имам да ти разправям.“

Може пък портиерът сам да бе забелязал отсъствието й. Той не беше дежурен вечерта, когато тя си тръгна преди две седмици. На работа беше по-възрастният, ирландец, който сведе глава, докато тя излизаше разплакана с багажа си. Сигурно портиерите обсъждаха всички в блока. Докато тя живееше тук, бяха виждали годеника й да влиза и излиза с друга жена — колко ли пъти се беше случвало? — въпреки това винаги й се усмихваха и пазеха тайната на Пи Джей.

През последните няколко месеца, още преди всичко да рухне, домът й в Париж на четвъртия етаж в типична сграда стил Хаусман, в седми арондисман, бе започнал да й липсва. Сградата от 1894-та се намираше на Рю дьо Гренел, непосредствено до Рю Клер, квартал, който открай време й се струваше ужасно буржоазен. Съпругът й наследи апартамента, когато родителите му отидоха да живеят в провинцията. Беше просторен — с четири спални, приемна, хол и кабинет. Делфин никак не го харесваше. Дори след като подмени голяма част от мебелите стил Луи XVI с модерни, с изчистени линии в бяло и сиво, и натъпка книгите си в библиотеката до книгите на Анри, понякога се чувстваше като гостенка. Сега обаче изпитваше необяснимо желание да се върне. Искаше й се отново да се отпусне във ваната с лъвски крачета, да се качи в асансьора с черната метална решетка, която трябваше да затваря и отваря със сила.

Странно как те обзема копнеж по неща, за които никога не те е било грижа. Понякога й липсваше някое кръстовище или парфюмериен магазин, старците, които всеки следобед играеха boules

1

на Еспланад дез Енвалид. Макар и рядко, й се приискваше да застане на comptoir

2

в кафенето, където понякога се отбиваше сутрин, докато беше на двайсетина години, или да види децата, които ядяха сладолед във фунийки, оформени като цвете, както бе станало модерно точно преди да замине.

Влезе в мраморното фоайе на „Уилфред“ и, както обикновено, то й се стори прекалено студено. След всичкото това време така и не свикна с манията на американците към климатиците. Работеха във всеки магазин, във всеки вагон на метрото — истинска екологична катастрофа. Очевидно бяха задължителни за комфорта на американците. В апартаментите хората закачваха грозни метални кубове на первазите, които използваха огромно количество електричество, за да напълнят стаята със студен въздух. Задните части на тези кубове висяха от хиляди прозорци из целия град; през цялото лято кондензацията от тях капеше по главата ти, докато вървиш по тротоара. И с това не можа да свикне.