Диамантите са завинаги

Вечерите, когато оставаше сам вкъщи, Джеймс хранеше момчетата с размразени рибни пръстчета или затопляше в микровълновата пилешки хапки с кетчуп и към седем ги слагаше да спят. Четеше им приказки и им пееше — „Черно птиче“, „Норвежка гора“, все тъжни, мрачни песни, напълно неподходящи за деца, но те, изглежда, не обръщаха внимание на думите. След това оставаше да ги гледа как спят, понякога по половин час.

Сега, през отворената врата в другия край на коридора, видя как Шийла се намести под завивките. Тръгна към спалнята и дюшемето проскърца под краката му.

Шийла рязко вдигна глава.

— Аз съм — успокои я той.

— Здравей, миличък. Не съм те чула, когато си влязъл.

Той отиде при нея и седна на крайчеца на леглото.

— Извинявай. Не исках да те плаша.

— Не си ме уплашил. Колко е часът?

— Почти пет и половина.

— Панталоните от униформата ти са в сушилнята — рече тя. — Закачила съм ризата ти в мазето.

— Благодаря — отвърна той. — Казаха, че днес щяло да натрупа още трийсет сантиметра сняг.

Тя въздъхна.

— Господи!

— Ужас.

Паркър изтопурка по коридора и влезе в стаята им, като примигваше сънливо.

— Остава само ден до Коледа, мамо! — предупреди той. — Колко часа има?

— Двайсет и четири. Върви да си легнеш, миличко — нареди Шийла. — Много е рано.

— За мен не е много рано — отвърна гръмко Паркър.

— За мен обаче е рано — отвърна тя. — По-тихичко, да не събудиш бебето.

— И за тати не е много рано. Ще ми почетеш ли нещо смешно, преди да излезеш, тате? Знам, че трябва да ходиш, но само две приказки. — В гласа му се прокрадна плаха надежда, сякаш бе поискал луната.

— Ще закъснееш — предупреди Шийла. — Паркър, връщай се в леглото.

Тя все повтаряше, че Джеймс я превръща в лошото ченге, като влиза в ролята на суперзабавното. Но как да не изпълниш толкова мила и незначителна молба?

— Само едничка — молеше Паркър. — „Семеен цирк“ или пък „Гарфийлд“.

— Само една — съгласи се Джеймс, макар и двамата да знаеха, че ще му прочете всичките приказки. Хвана сина си за ръка и го поведе към коридора, после надолу по стълбите.

— Ще говориш ли с различни гласове, тате?

— И още как.

Паркър грейна.

— Мама не може да прави гласовете.

Шийла се обади от банята.

— Чух какво каза!

Джеймс долови усмивката в гласа й и прошепна:

— Разбира се, че може.

Паркър изпъна гръб, както правеше винаги когато беше с братовчедите си. Поклати глава и каза многозначително:

— Разбира се.

След това попита:

— Тате, дали Дядо Коледа ще ми донесе робота Роли?

Роботът Роли се намираше много трудно. Във всички магазини за играчки в Масачузетс казваха, че на трети януари ще получат нова доставка. Като че ли беше притрябвал на родителите на трети. Джеймс и Шийла се бяха побъркали към средата на месеца. И заедно, и поотделно бяха ходили чак до Устър, спираха във всеки магазин по пътя, дори в железарските, макар да знаеха, че е безсмислено. Най-сетне той намери един, пъхнат зад масажорите за гръб в „Рейдио Шак“ на Саут Шор Плаза. Може би някой нарочно го беше пъхнал там или Господ най-сетне бе решил да му улесни живота. Независимо от причината, той не можа да обясни чистата, неподправена радост, която го завладя в онзи момент. Имаше чувството, че нищо не е в състояние да го спре. Все едно бе изобретил пеницилина.

Паркър беше в стаята си, когато същата вечер Джеймс се прибра у дома и съобщи новината на Шийла.

— Открих нещото — похвали се той.

— Какво?

— Купих нещото. — Ако го беше казал преди двайсет години, тя щеше да реши, че се отнася за бира, може би за джойнт, но сега веднага разбра за какво говори.

— Боже! Ти си моят герой.

Сега той се обърна към Паркър.

— Зависи дали ще слушаш мама, докато съм на работа.

— Ще слушам — обеща искрено Паркър.

— Значи има голяма вероятност да го получиш.

— Ихааа! — изкрещя Паркър колкото сили имаше.

В този миг писъкът на Дани проехтя в къщата. Роки заподскача по стълбите и започна да вие в знак на солидарност.

— Започва се! — въздъхна Шийла. След малко изскочи в коридора, като си обличаше халата. Приличаше на ангел.

2003 г.

Роклята беше стара и вталена, на майка й: тъмносиня, на малки светлосини цветчета по полите и на гърдите. Имаше тънък кожен колан с цвят на безоблачно небе. На Делфин й се струваше, че помни кога майка й я е обличала, въпреки че както и при всички останали спомени, свързани с нея, най-вероятно си въобразяваше.

Рано сутринта сгъна внимателно роклята и я уви в опаковъчна хартия, преди да я пъхне в куфара с останалите й неща. След това обаче реши да я пробва. През последните две седмици беше отслабнала. Дори след като стегна колана, той й висеше на талията.

Сложи си ретро обувки на „Шанел“, които беше купила в бутик на Рю дьо Паси, докато беше в университета, преди двайсет години. Поне десет пъти беше сменяла подметките им.