Диамантите са завинаги

Не свикна и с порциите, които се сервираха в ресторантите. Храната бе достатъчна за цяло семейство, а бе поднесена на един човек. „Опаковайте ми остатъка за вкъщи“. Ами сервитьорите — дори не те изчакваха да си доядеш, за да ти грабнат чинията, още преди да поднесеш последната хапка към устата си, или те изпровождаха навън в мига, в който платиш сметката, и не се интересуваха дали си изпила кафето.

Ами кафето! Истинско нашествие на „Старбъкс“. Жени в панталони за йога поръчваха лате сутринта, без дори да са си сложили грим, косата им беше прибрана на рошав кок, сякаш току-що се бяха събудили от дълбок сън и някой ги беше заставил с пистолет да се юрнат навън. При мъжете беше още по-зле. Косите им бяха подстригани като каски, всички бяха с бирени шкембета, а пък обувките… Във Франция обувките на мъжете бяха от мека кожа, с тънки като хартия елегантни подметки и заострени носове. Тук приличаха на лодки.

Имаше както големи, така и малки неща. Водата се поднасяше с лед. Насипна захар, вместо на бучки. Изкуствената фамилиарност на непознати — поговориш си с някого на парти и веднага ти предлага да излезете да пазарувате заедно или да вечеряте, казва, че ще ти се обади, а след това така и не го прави.

Ню Йорк имаше и известно очарование, както всеки друг град. Тя не можеше да забрави красотата на сградата „Крайслер“. Ами как блестяха слънчевите лъчи по стъклените небостъргачи по обед! Ами как се чувстваш, когато избираш на кое представление на „Бродуей“ да отидеш! Не понасяше склонността на американците да се юркат навсякъде, въпреки това се възхищаваше, че всеки може да постигне мечтите си, независимо какво детство е имал. Пи Джей беше живо доказателство. Не, не биваше да мрази Ню Йорк.

Но дори нюйоркчани понякога се оплакваха от него. Като че ли изпитваха удоволствие да изреждат всички недостатъци на живота в този град: вонята на боклуци през лятото, гъстите тълпи на Таймс Скуеър, скъпотията, забързаното темпо, стресът, малките апартаменти, анонимността. Парижани се гордееха с града си. „Обичам Париж всеки миг, всеки ден от годината“, пееше Коул Портър в любимата песен на баща й.

При асансьорите натисна бутона за нагоре и той светна. След миг сребристите врати вдясно от нея се отвориха и тя пристъпи в кабината, като ги остави да я погълнат. Стените бяха огледални — нямаше къде другаде да погледнеш. Хората в Ню Йорк често й казваха, че прилича на Жаклин Кенеди. „Най-големият комплимент, който можеш да получиш в тази страна“, отбеляза Пи Джей с гордост и тя си спомни, че французите харесваха Жаклин Кенеди, защото приличаше на една от тях, а не на американка.

Сега видя тъмните подпухнали кръгове под очите си, бръчиците до устните. Беше на четирийсет и една и за първи път изглеждаше на годините си, вероятно дори по-стара. Когато беше момиче, баща й казваше, че много неща могат да разкрасят една жена, но не така, както я разкрасява любовта.

Когато разбра истината, Делфин изпита отчаяние, което сякаш заля цялото й тяло, пропълзя във всяка частица от нея, изпълни я така, че можеше само да лежи в затъмнената хотелска стая. Виеше от мъка, не спеше, не ядеше. Превърташе в ума си всеки миг от любовната им афера и се чудеше кога нещата са се объркали. Отношенията им се бяха влошили от няколко месеца, но не бе очаквала подобно предателство.

Беше останала почти без пари, нямаше работа, вече нямаше и приятели. Разбра това още щом въведе Пи Джей в своя свят.

След седмица и половина в хотела един следобед Делфин се събуди и се приближи до прозореца. Дръпна тежките завеси и се загледа в грозния град под нея. Сърцето й още беше разбито, но сега се усещаше някак по-силна, с по-ясна глава, както се чувстваш в първата сутрин след тежко заболяване. Вече знаеше какво да направи.

Щеше да напусне Ню Йорк — нямаше защо да стои тук без него, — но пък не можеше просто да се измъкне като жалка подиграна жена. Щеше да го накара да я запомни.

Не беше отговорила на обажданията му, което го разсърди — изпращаше й съобщение след съобщение, настояваше да разбере къде е, и то с тон на заинатило се дете, което отказва да си изяде зеленчуците и се зарича, че няма да си поеме дъх, докато майка му не махне чинията.

Пи Джей беше дете. Трябваше да го разбере още от самото начало. Може и да го беше забелязала, но тогава беше напълно полудяла. Да, беше млад. Едва на двайсет и четири и това несъмнено беше важно. Но той беше американец и човек на изкуството. Никой не бе изисквал от него да се държи като мъж в истинския смисъл на думата.