Диамантите са завинаги

На петата им среща той призна, че се тревожи за съквартиранта си. Вече си търсели момичета, за които да се оженят (каза го с многозначително кимване към нея и тя остана очарована), но Джералд не гледал сериозно на жените, дори на онези, които били напълно подходящи — само поредица от танцьорки и сервитьорки. Запознаха го с Мидж, но тя заяви, че бил прекалено глупав, не бил интелектуалец като Натаниъл, нито наполовина толкова красив като него. Джералд разказваше ужасни вицове и се правеше, че флиртува със закачалката за шапки; нито една разумна жена не би го приела сериозно. Беше на двайсет години, а косата му започваше да оредява, беше по-нисък от Ивлин, макар тя да бе доста висока за момиче. Когато застанеше до Натаниъл, приличаше на дребосък. Джералд беше от безобразно богато семейство. Човек оставаше с впечатление, че не му се налага да се старае много за каквото и да било, затова той не полагаше кой знае какви усилия. За Натаниъл да си позволи обучението в „Харвард“ бе истинска борба. Чистеше тоалетни, за да плати таксите, цял живот бе работил, за да си осигури тази възможност. За Джералд „Харвард“ беше даденост, нещо напълно естествено за мъж от семейство Пиърсол.

— Ще си намери подходяща жена, която ще му помогне да похарчи наследството си — каза Ивлин на Натаниъл. Беше расла сред такива хора — съпругите на богати и влиятелни мъже, които посрещаха гости и се грижеха за дома. Нямаше съмнение, че баща й искаше майка й да е точно такава.

— Тъкмо това е бедата — рече Натаниъл. — Искам да си намери жена, която ще го обича не заради онова, което притежава. Той ще бъде нещастен с някоя амбициозна светска дама.

Ивлин остана трогната от загрижеността му за Джералд. Това показваше, че е добър човек. Мислеше си, че трябва да канят и Джералд, когато излизат заедно. През следващите месеци групата им — Джералд. Натаниъл, Ивлин, Мидж и всеки, който искаше да дойде с тях — прекарваше дните си в небивало веселие по улиците на Бостън с колата на Джералд, като момичетата бяха натъпкани на задната седалка. Хапваха в евтини заведения, ходеха на танци, пиеха в нелегални барове, които момчетата намираха незнайно как. Джералд винаги държеше да плати сметката. Когато останалите се възпротивяваха, той обясняваше:

— Парите не са мои, а на стареца.

Винаги оставяше огромен бакшиш, поне трийсет процента. В тези моменти Ивлин се питаше дали е много щедър, или просто нищо не разбира от математика. Натаниъл каза, че било първото.

Дипломираха се през 1928-а, годината, в която Хърбърт Хувър бе избран за президент с лозунга „Пиле във всяка тенджера, автомобил във всеки гараж.“. Тя помнеше веселите думи на Джералд: „Стига пилетата да не са в гаража, всичко ще бъде наред.“ Щом чуеха тази забележка, всички извиваха очи.

След това веселата им компания се разпадна. Мидж прие предложението за брак на студент по медицина, с когото се запозна на купон в университета в Бостън, и замина с него за родното му градче в Индиана. Пишеше на Ивлин и й се оплакваше, че никога през живота си не е изпитвала такъв студ. Студът на Индиана се просмуквал в костите ти, влизал под кожата, в ушите и носа. Палтото и шапката не можели да те спасят от него.

Джералд замина за Чикаго, където оглави нов клон на фирмата на баща си. Натаниъл докладва, че колегите на Джералд били тъпи досадници и нямали никакво желание да излизат след работа с него, може би защото бил синът на шефа. „Ужасно самотен съм. Липсват ми дните, в които вилнеехме в Кеймбридж“, пишеше Джералд. Ивлин избухна в смях, когато Натаниъл й прочете това. На нея също й липсваха.

Беше решила да остане в Бостън, за да е близо до Натаниъл. Малко преди дипломирането, чу някой в общежитието да говори за свободни работни места за учители в държавно училище. Кварталът бил опасен и никой не искал да постъпи там на работа. Ивлин подаде молба на следващия ден. Поне щеше да има какво да прави, нещо смислено, което майка й да одобри и да не я разпитва непрекъснато защо е останала.

Живееше със съквартирантка в апартамент под наем в Бийкън Хил и започна да преподава на трети клас. Обичаше учениците си; те бяха изключително умни, невъзможно шумни и я разсмиваха. Караха я да копнее за собствени деца толкова силно, че сама остана изненадана. С Натаниъл възнамеряваха да се оженят, макар той да й повтаряше, че не може да й предложи, преди да бъде достоен за нея.

— Ако замина за Ню Йорк сега и поискам ръката ти от баща ти, той ще ме навиква чак до Масачузетс.

Майка й може и да твърдеше, че преподаването е благородно призвание, но родителите й бяха паникьосани. Според тях, тя трябваше да се прибере у дома, докато не си намери подходящ съпруг. Смятаха, че момичетата от Бостън се стремят към Манхатън, но няма начин девойка от Ню Йорк да се установи в Бостън. Решението й да учи в „Уелзли“, вместо в „Барнард“ или „Сара Лорънс“, беше прието единствено защото две от братовчедките й вече учеха там и се предполагаше, че ще я наглеждат.