Диамантите са завинаги

— Ами да. Онова, което те определя като водеща личност, е членството в голф клуб „Мериън“ или в клуба за крикет „Мериън“. А всички ръкопляскат на мъжете, които членуват и в двата. Повечето господа от ръководния състав на „Еър“ са членове.

Същата вечер Франсес се замисли над въпроса с парите. Общият консенсус в бизнеса беше, че жените са след мъжете. Наемаха ги единствено за да работят по дамските продукти, които мъжете не разбираха, и затова им се плащаше по-малко. Тя реши, че не може да направи почти нищо по въпроса, но непрекъснато мислеше за онова, което Дороти каза за „Мериън“.

На следващия ден отиде право в кънтри клуба.

Беше, меко казано, лъскаво място. През 1950-а тук се беше провел общоамериканският турнир по голф. Голямата сграда беше с табела „Частен имот“. Франсес обаче никак не се стресна. Замисли се за роднините си в Канада — тези хора — не бяха с нищо по-добри от тях. Пресече голямата трапезария с ориенталски килим и плюшени столове. На едната стена имаше камина, а точно срещу нея бе закачен трофей.

В администрацията на горния етаж помоли да се срещне с управителя. Кльощав мъж с очила излезе от съседен кабинет и я посрещна топло.

— Искам да стана член — започна тя направо.

— Добре, отскоро ли живеете в района?

— Не, господине, живея тук почти цял живот.

— Чудесно. — Той извади химикалка, сякаш се канеше да записва. — Как се казва съпругът ви, госпожо?

— Нямам съпруг.

Мъжът изпухтя.

— Моля да ме извините, госпожо, но всички членства тук са за мъже.

— Познавам жени, които членуват тук. Роуз Джаксън. Мег Патърсън.

— Да, но съпрузите им също са членове. Никога не сме имали сама жена.

— Както баща ми обича да повтаря, за всичко си има пръв път.

Той се усмихна предпазливо.

— Тук, госпожо, нещата не се променят много. Членовете ни харесват тъкмо това.

— Така ли? — Тя прокара облечен в бяла ръкавица пръст по ръба на бюрото. — И как трябва да постъпя, ако искам да стана член?

— Трябва ви поръчител, но едва ли някой ще изяви желание да направи подобно нещо.

Тя веднага си помисли за Хам.

— Ще видим — отвърна тя. — Благодаря ви, господин…

— Адамс — представи се той. — Флойд Адамс.

— Ще се видим отново, господин Адамс.

Когато тя се обърна, за да си тръгне, той заекна.

— Дори да намерите някого, бордът ще трябва да разгледа кандидатурата ви. Досега не е правено подобно нещо. Дори да ви одобрят, жените тук нямат право да гласуват. Това не подлежи на коментар. Противоречи на политиката на клуба.

Тя усети тръпка на въодушевление. Значи той обмисляше желанието й.

— Много добре.

— И не можете да играете голф с мъжете, разбира се. Това е против правилата.

— Разбира се. А ще ми бъде ли разрешено да дишам същия въздух, или и това противоречи на правилата?

Той се подсмихна, докато тя излизаше.

Беше решила, че пикникът на фирмата е най-подходящото място да помоли Хам и Мег да й станат поръчители. Сега обаче не й оставаше време.

— Чакай ме при колата ми след десет минути — помоли тя Дороти.

— Дадено. Нямам търпение да се измъкнем, Фран! Може да отида на паркинга още сега и да се помотая там.

Франсес откри семейство Патърсън край едно дърво — ядяха бургери от картонена чиния.

— Трябва да ви помоля за огромна услуга — рече тя.

Хам я погледна с тревога.

— Така ли?

— Е, не е чак толкова голяма. Просто идея, която ми хрумна. Знаете, че обичам голфа и съм едно от момчетата в „Еър“. Иска ми се да стана член на „Мериън“.

Хам се разсмя. Не бе очаквала подобна реакция, но продължи да настоява:

— Казаха ми, че имам нужда от поръчител, и си помислих, че вие можете да ми помогнете.

Хам явно предпочиташе да е където и да било другаде, само не и тук.

— Доколкото ми е известно, там няма други сами жени — каза той.

— Знам.

— Няма ли да се чувстваш неловко?

— Не бих казала.

— Говори ли с администрацията на „Мериън“? Те разрешават ли?

— Обещаха да помислят. Първо обаче ми трябва поръчител.

— Хм — намръщи се той и тя разбра, че иска голяма услуга. На мъжете от „Мериън“ може би нямаше да им е приятно тя да се мотае около тях и той не искаше да е отговорен за присъствието й.

— Може ли да си помисля? — попита Хам.

— Разбира се.

Франсес целуна Мег по бузата и тръгна към автомобила си. Не беше плакала от цяла вечност. Може би от години. Сега обаче усети как сълзите напират и бързо примигна, за да ги прогони.

Много добре знаеше, че жената трябва да избере един път или друг, а тя беше избрала своя много отдавна. Понякога обаче трудно преодоляваше болката, когато виждаше от какво се е отказала. Не ставаше въпрос нито за децата, нито дори за любов, а за напълно обикновените, нормални неща, които всяка омъжена или сгодена жена приемаше за даденост.

Чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя Мег.

— Почакай! — повика я тя. Докосна ръката й и зашепна: — Не би трябвало да ти го казвам, но има голяма вероятност с Хам да се преместим в Ню Йорк.

— Какво? — ахна Франсес. — Какво?