Диамантите са завинаги

Джеймс казваше на новите момчета да направят всичко по силите си за пациента, след това да продължат напред. Не биваше да се обвързват емоционално. Само че този случай го сломи. На следващата сутрин, преди да влезе в дома си, той изрита колата си, паркирана на алеята. Почувства се добре, затова я ритна отново, после трети път и продължи в същия дух, докато на шофьорската врата не се появи вдлъбнатина, а големият пръст на крака му не се счупи. Щом влезе, събуди Паркър, притисна го до гърдите си и остана така, докато момчето не се оплака:

— Тате, не мога да дишам.

Джеймс беше католик, ала не вярваше в Господ, защото Господ никога не му бе дал причина да вярва в него. Все още помнеше онзи вторник, когато убиха Кенеди. Докато погребалната процесия на президента минаваше през окръг Колумбия, Бостън скърбеше. Майка му си беше сложила шапка с воалетка и седеше на една от пълните с народ пейки в „Светото сърце“. Джеймс беше от лявата й страна, брат му — от дясната, а тя стискаше ръцете им. Беше поставила снимка на Кенеди на полицата над камината, до сватбените й снимки и снимките на момчетата от училище. Плачеше тихо, като останалите опечалени около нея. Църквата беше препълнена. Когато свещеникът заговори, Джеймс обърна внимание на израженията на хората — как само им се искаше някой да ги успокои, да им обясни причината за тази лудост. Свещеникът каза, че Господ бил призовал президента в рая и макар никога да не разберем причината, не бива да забравяме, че всичко, което се случва, е част от Божествения му замисъл. Всички кимаха в съгласие. Джеймс беше едва на десет и известно време пази спомена, уверен, че вярата е същността на всичко, че Господ донася утеха, която смекчава невъобразимата болка.

Сега обаче, след като бе видял как толкова много непознати поемат последна глътка въздух, той бе убеден, че не отиват абсолютно никъде. Сърцето спираше, мозъкът не функционираше и това бе краят на живота. Човекът просто си отиваше. Майка му вярваше, че съществува кратък период от време след смъртта — преди душата да се възнесе на небето — когато духът на човек витае около познатото. Когато нейната майка почина, тя заведе Джеймс в дома, в който бе израсла, и попита:

— Усещаш ли я, Джими? Бабчето е още тук.

Тогава му се стори, че усеща нещо, и й го каза. Майка му изглеждаше доволна.

Кати се върна и му подаде кафетата.

— Бургерът ще е готов след две минути.

Докато чакаше, Джеймс вдигна поглед към телевизора в ъгъла. Даваха репортаж от снощния мач на „Селтикс“. Бяха победили „Булете“ със 122 на 102. Лари Бърд беше отбелязал двайсет и седем точки.

— Добра игра — рече той, без да се обръща към никого.

Беше гледал мача до края. Беше изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи, така че нямаше и никакъв смисъл да се мята в леглото. По време на мача изпи пет бири. Това беше нов навик — да купува стекове по шест бири и да изпива пет. Както Шийла изяждаше цялото парче торта, но оставяше последната хапка, за да прояви воля.

Сега се чувстваше като парцал, но поне си струваше. Усещаше се жив само докато гледаше баскетбол или слушаше плочите от гимназията, или изкарваше форда от гаража на майка си за пръв път всяка пролет. Може и да бе жалка работа, но поне беше истинско.

Все още обичаше музиката, която свиреше с бандата си — „Бийтълс“, „Стоунс“, „Дорс“, Арета Франклин и „Сюприймс“. Като слушаше техни песни, се пренасяше във времето, когато му се струваше, че всичко е възможно. Всяка от тях го връщаше към вълшебен момент. Първата нощ с Шийла, когато родителите й заминаха извън града, слушаха „Днес“ на „Джеферсън Еърплейн“: „Така преизпълнен съм с любов, че мога да се пръсна и да заплача“.

Когато тя му каза, че късат, той слуша „Отражения“ на Даяна Рос цели три дни, докато Шийла не реши друго.

Джеймс имаше скапана бас китара, подарък от братовчед. Друсаше се в стаята си, пускаше плоча на „Велвет Ъндърграунд“ и свиреше с тях, вдъхновяваше се, че ще напише свои песни и ще ги закачи на стените. Дни по-късно, докато се сдобряваха с Шийла в леглото или си биеше чекия, като разлистваше брой на „Плейбой“, скрит под карираното одеяло, той поглеждаше сътвореното и се чувстваше всемогъщ.

Сега си погледна часовника и отиде до телефонната кабина.

Тя се обади след първото позвъняване.

— Джими?

— Мамо?

Тя замълча и той не разбра защо. Беше се възстановила почти напълно след удара, всичко й беше наред, освен периферното зрение. Понякога обаче й беше трудно да изговаря думите.

— Честита Коледа — рече той.

— Как мина денят ти?

— Не се оплаквам. Видях приятелката ти Дорис сутринта, докато разхождах кучето.

— Нали я поздрави?

— Не, просто я изблъсках от пътя си и продължих.

— Стига глупости, Джими.

— Добре ли спа? — попита той. Беше му се оплакала, че напоследък се буди, защото не й достига въздух, а сърцето й блъска като полудяло. Когато чу това, му се прииска да я накара да се премести у тях, за да я държи под око. Вероятно и това щеше да стане, макар да нямаше представа къде ще я настанят.