Диамантите са завинаги

Всъщност, макар да си въобразяваха, че са забележително толерантни към различните, хората от Кеймбридж не искаха подобни типове наблизо. Градът се беше променил до неузнаваемост през последните години. Масачузетският технически университет изкупи старите фабрики за бонбони и ги превърна в офиси и апартаменти: „Сюпириър Нът“, „Тутси Рол“, шоколадовата фабрика, всички бяха преустроени. На Кендъл Скуеър издигаха небостъргачи, където щяха да се настанят „Байоджен“ и други нови технологични фирми — районът кипеше от дейност през деня, а нощем опустяваше, с изключение на „Мариът“. Масовото заминаване на белите от средната класа през седемдесетте беше приключило и сега юпитата се връщаха, изтърбушваха старите викториански постройки и не спираха да се оплакват от бездомните пияници и наркоманите на Сентрал Скуеър, които, поне според Джеймс, бяха пълноправни собственици на площада.

Пияниците бяха най-отвратителни. Те го потискаха до безумие. Обикновено ги намираха мъртви, което беше жалко, защото от време на време, когато ги виждаше трезви, имаше чувството, че среща съвършено различен човек и добиваше представа какви щяха да бъдат, ако не се наливаха.

Движението се оказа натоварено. Винаги беше натоварено. Преди две години в Милуоки снабдиха парамедиците с мотори „Харли Дейвидсън“. На Джеймс му се стори идейно, но благодари на Господ, че не му се налага да се придвижва по този начин. Ако трябваше да се качи на мотор, сам щеше да има нужда от линейка.

Включи сирената. Повечето автомобили пред него се отдръпнаха надясно, но някаква майка в комби не помръдна от средата на пътя, сякаш очакваше да мине през нея.

— Мърдай, лелке! — изрева Морис.

Най-сетне тя се изтегли и Джеймс натисна газта.

— Отиваме да приберем един психар — обясни Морис. — Държи се странно. Кърви. По всяка вероятност ще буйства.

— Страхотно — отвърна Джеймс.

— Нали? Да ни е честита Коледа.

Когато пристигнаха, момчетата от пожарната вече бяха там. Стояха на няколко крачки от пациента и не го закачаха.

— Благодаря, че го позяпахте, момчета — измърмори Морис.

Частните фирми и пожарните отряди воюваха открай време. Тяхната фирма имаше договор за всички спешни повиквания на 911 за Кеймбридж, което означаваше, че имаха проблемни случаи всеки ден. Ако не беше договорът, щяха да водят пациенти до болниците и да оставят истинската работа на пожарникарите. Въпреки това пожарните екипи се отзоваваха на всяко повикване. Държаха те да получат финансирането, определено за покриването на спешните повиквания, макар че повечето огнеборци нямаха никакво желание да се притичат на помощ в подобни случаи. Бяха готови да спасяват хора единствено когато слагаха защитни костюми или се изискваше намесата на гмуркачи. Всичко по-незначително беше под нивото им. Едно време и той беше от тях. Помнеше, когато в Лин им доставиха апарати за кръвно налягане. Момчетата направо полудяха. „Да не ни мислят за скапани сестри?“ Когато обаче получиха дигиталните апарати, никой не гъкна. Измисляха какви ли не извинения, за да ги използват. Също като Паркър с неговото „Нинтендо“.

Джеймс и Морис оставиха сигналните светлини включени и слязоха. Мъжът беше в края на четирийсетте, облечен с бархетна работна риза и изцапан гащеризон. Беше или пиян, или надрусан, или и двете, поклащаше се ту на една, ту на друга страна, а главата му се лашкаше на гърдите. На дясната му буза се виждаше дълбока рана, а кръвта се стичаше и попиваше в яката. Наскоро бе ходил в болница — още не беше свалил пластмасовата гривна.

Познаваха някои от наркоманите и бездомниците по име — чести пътници, както ги наричаха. Знаеха пълната медицинска история на тези момчета и номерата на социалните им осигуровки, защото ги виждаха непрекъснато. Джеймс обаче не познаваше този.

Миришеше на алкохол и пикня, на гнило. Лесно го убедиха, че трябва да го качат в линейката, и го положиха на носилката. Морис се качи отзад и Джеймс се върна зад волана.

Вонята, която се излъчваше от мъжа, бе толкова противна, че му се наложи да диша в ръкава си.

Отвори прозореца, но не тръгна. Обади се на дежурния лекар и поиска разрешение да сложат интравенозна система, в случай че Морис сметне за необходимо. Винаги трябваше да искат разрешение от лекар, въпреки че те никога не отказваха.

След това взе папката от съседната седалка и започна да попълва доклада. С едно ухо обаче слушаше какво става отзад, за да е сигурен, че Морис е в безопасност.

— Редовно ли пиете? — попита колегата му.

— Да.

— Кога пихте за последен път? — Замълча, след това сам отговори на въпроса си. — Очевидно днес. Друсате ли се? Вземате ли някакви хапчета? Кокаин?

— Не се занимавам с такива гадости. Приключих с тях.

— Аха. Кога за последно се друсахте?

— Опитвам се да си спомня.

— Добре.

— Днес е различно — рече непознатият. — Усещам нещо като сърбеж в главата.

— Добре. Ще се опитаме да разберем каква е причината. — Гласът на Морис беше успокояващ, сякаш говореше на децата си. — И така. Защо бяхте в болница?

Последва мълчание.