Тя казваше, че Джеймс обичал толкова много форда от 49-а, защото бил на стария. Майка му беше оставила автомобила да гние на алеята и в годината, след като завърши гимназия, Джеймс го стегна безупречно. Сложи скоростна кутия на „Хърст“ и кожени седалки от премазан „Мустанг“, който откри в автоморга. Никога обаче не мислеше за баща си, когато караше колата. Чувстваше, че е единствено и само негова.
Можеше да каже със сигурност, че липсата на баща му го е определила като човек много повече, отколкото споменът за него. Беше расъл през петдесетте, когато хората бяха убедени, че повечето семейства са като Ози и Хариет от едноименния сериал. Всичките му приятели си имаха по двама родители — баща, който работеше в офис, и майка, която си стоеше вкъщи. Джеймс мечтаеше да се появи някой мил човек, който да ги спаси. Майка му обаче не излезе на нито една среща след смъртта на баща му. И до днес я наричаха госпожа Макийн, въпреки че съпругът й беше починал през 1954-та. Не че скърбеше за него. Дори не го споменаваше. Джеймс имаше чувството, че поведението й е свързано не толкова с предаността, колкото с някакво старовремско убеждение, че в брака имаш право на един опит.
— Утре, щом ми свърши смяната, ще дойда да изрина снега — обеща й той. — Ти си стой вътре. Няма да ходиш дори до пощенската кутия.
— Джими, не се притеснявай за мен — рече тя. — Аз се притеснявам за теб. Работиш прекалено много. Имаш нужда от почивка.
— Шийла сигурно ще напазарува следобед — рече той. — Така че направи списък.
Грижеха се много за майка му. Боби не правеше нищо. Беше се върнал малко чалнат от Виетнам. Според Шийла не беше честно, че той гледа да се спаси от тези си задължения, но Джеймс беше склонен да го остави на мира. Когато бяха малки, американските деца попиваха патриотизма, без дори да го виждат, също както собствените му момчета поемаха флуорида с питейната вода. Виетнам беше убил това у мнозина. Никой не знаеше за какво се бият.
Боби поскита известно време след войната. Включи се към нещо, наречено благодат, което се описваше като лично усъвършенстване, но за Джеймс си беше чиста проба култ. Ожени се за някаква луда, с която се запозна на курса. Преместиха се в Аризона и Джеймс вече не се виждаше с брат си. Когато се споменаваше името на съпругата му, Шийла бе категорична:
— Тази продава козметика „Мери Кей“ от врата на врата. Най-голямата й цел в живота е да продаде достатъчно червило, за да спечели розов кабриолет. Брат ти е пълна откачалка, след като се е оженил за нея.
Джеймс чу дрънченето на звънеца. Някой влизаше в заведението. Нахлу студен въздух. След това долетя гласът на Морис:
— Макийн, да вървим.
— Викат ме — рече той в слушалката. — До утре.
— Обичам те, Джими — отвърна тя.
— И аз те обичам, мамо. И още нещо, не пести от топлото. Обещай ми.
Напоследък доста възрастни хора не можеха или не искаха да харчат за отопление, измръзваха и ги откриваха в креслата им. Преди седмица бяха отишли на адрес, след като жена не била виждала съседката си дни наред. Джеймс знаеше, че наемът в сградата е контролиран, и първото, за което си помисли, беше отоплението. Когато влязоха, апартаментът се оказа топъл. Морис пипна термостата.
— Изключен — рече той.
Фурната в кухнята беше пусната на максимум, вратата й беше оставена отворена. На крачка от нея на пода лежеше белокоса жена в розов халат, починала от отравяне с въглероден окис. Съседите имаха късмет, че не бяха измрели с нея.
Затвори телефона и се обърна.
— Кати…
— Знам — усмихна се тя. — Трябва да вървите.
— Да ми пазиш бургера — рече Морис, макар да знаеха, че ще му направят нов, когато се върне. Всички линейки се отбиваха тук, така че Кати беше свикнала, а и беше добра жена — понякога, след затваряне, отнасяше непродадените сандвичи в тяхната стая в болница „Кеймбридж“, ако има гладни, които не са на смяна. Затова винаги й оставяха бакшиши.
Джеймс пъхна петачка в буркана на бара, преди да тръгне.
Качи се зад волана. С Морис се редуваха на всеки няколко часа и той винаги поемаше първата смяна.
— „Олбъни“, двеста и четирийсет — обърна се към него Морис и сложи предпазния колан.
На този адрес ходеха поне веднъж на ден. Това беше единственият приют за пияници в града. Всички останали държаха посетителите да са трезви, но на „Олбъни“ 240 даваха легла независимо колко си пиян, стига да се държиш прилично. Имаше хора, които настояваха приютът да бъде закрит, както и „Армията на спасението“ наблизо. Проведе се разгорещен дебат, съвсем в духа на кокошката и яйцето, за бездомните на Сентрал Скуеър, където се намираха всички приюти — много ли са, причиняват ли неприятности? Да не би приютите да бяха там, защото на това място живееха бездомните? Могат ли да се отърват от тях, като ги закрият или преместят?