Диамантите са завинаги

В „Колиър“ бяха публикували следното: „Носете диамантите си също както нощта носи звездите си, вечни и неподвластни на времето… защото красотата им е непреходна.“

В „Лайф“ видя: „В годежния диамант на пръста й спомените ще блестят вечно.“

Очевидно бе прекалила с идеята за вечността. Затвори очи и се помоли.

— Господи, умолявам те, прати ми няколко кратки думички.

Надраска нещо на един лист, взе го в леглото и го постави на нощното шкафче. Легна си облечена, без дори да се пъхне под завивката, и заспа дълбоко и спокойно.

След три часа я събуди будилникът и първата й работа бе да погледне написаното. „Диамантите са завинаги.“

Реши, че ще свърши работа.

Щом стъпалата й докоснаха голия под, тя чу, че Ан е тръгнала към банята. Съквартирантката й едва намираше търпение да дочака годежа си.

Франсес закуси бързо и взе душ. Облече кафява рокля с дълги ръкави, без дори да се погледне в огледалото. И без това то обикновено й носеше разочарование: полегати, широки бузи, глуповата усмивка. Беше излизала с мъже, които я наричаха хубава, но тя знаеше истината. Стърчеше над повечето момчета в офиса. Беше напълно неподходяща за времето си, когато представителките на нежния пол трябваше да са скромни, тихи и дребнички.

Качи се на влака до центъра, стиснала листчето, на което бе написала снощната идея. Стигна на Уошингтън Скуеър и забърза към сградата на „Еър“. За малко да закъснее.

През 1934-та, когато светът бе почти напълно разорен, „Н. У. Еър енд Сън“ разполагаха с достатъчно пари, за да построят централа на деветнайсет етажа точно срещу старото кметство. Сградата беше великолепна, от варовик от Индиана, в стил ар модерн.

Тя беше толкова горда, когато баща й дойде на обяд и подсвирна.

— Боже, Мери Франсес! Това е невероятно.

Използваше цялото й име единствено когато искаше да подчертае нещо важно.

Тя отвори внушителната медна врата на сградата, толкова тежка, че когато духаше вятър, човек едва успяваше да я открехне. Стените на фоайето бяха облицовани с мрамор. Бяха класически, но не изглеждаха нито натруфени, нито безвкусни. Също като самата фирма „Еър“.

Портиерка на средна възраст седеше зад старо бюро непосредствено до вратата.

— Добро утро, госпожо — кимна тя.

— Добро утро.

Франсес застана пред асансьора и се опита да му внуши да пристигне по-бързо.

Най-сетне вратата се отвори и пред нея застана русата служителка, която обслужваше асансьора, с колосана униформа и бели ръкавици.

— Десетият етаж ли? — попита тя, както всяка сутрин.

Франсес кимна.

Обземаше я гордост в подобни незначителни моменти — човек, за когото не знаеш абсолютно нищо, знае нещо конкретно за теб. Все още потръпваше от вълнение, че може да каже на всяко такси във Филаделфия да я откара в „Еър“ и шофьорите до един знаеха къде се намира.

Слезе от асансьора и спря при машинописките в средата на стажа. Ограденото с дървена стена помещение, в което работеха стенографката Алис Феъруедър и четирите й подчинени, създаваше у нея впечатлението, че са като животни, затворени в обор. Винаги се чувстваше глупаво, когато й се налагаше да разговаря с тях над ниската стена.

— Добро утро, госпожице Зерети — рече Алис. — Какво ни носите днес?

Франсес подаде материала за медения месец.

— Ще ми трябва преди съвещанието.

— Разбира се.

Щяха да й го изпратят безупречно изготвен, преди да го занесе в творческия отдел на долния етаж. Шефът на рекламния отдел, господин Джордж Сесил, много държеше на правилния английски. Служител, работил десет години в отдела, веднъж беше пуснал рекламен текст с печатна грешка. Сесил го уволни на следващия ден.

В девет и пет Франсес беше на бюрото си.

Сутрешното заседание щеше да започне в десет. Господин Сесил щеше да прегледа новите предложения и да раздаде нови задачи. Беше старомоден човек, затворен, но важното бе, че висшият състав го харесва. Смятаха го за най-великия жив автор на рекламни текстове, създал бисери като: „От Канада долетя новината за уникална напитка“ за бира „Канада Драй“ и „Прихнаха, когато седнах пред пианото, но да видите какво стана, когато докоснах клавишите!“ за пиано „Стейнуей“, както и стотици други.

Нора Алън, през два кабинета, крещеше с тънкия си гласец по телефона. Работните места бяха с врати и високи кафяви стени, но нямаха тавани. Никой не виждаше какво става зад затворената врата, но за сметка на това всичко се чуваше.

Франсес се опита да се съсредоточи над докладна записка на бюрото си. Чувстваше се изморена. Много скоро трябваше да започне да се съобразява с нормалните часове за работа, но знаеше, че няма да й се спи в приличното време за лягане. Трябваше да започне нощна смяна в някой вестник.