Диамантите са завинаги

— Изключително трудна работа, тъй като Бах не е поставил никакви обозначения за динамика. Как да спазиш точно намеренията му, след като нито един от оригиналните нотни листа не е запазен.

— Освен концертите за клавесин — изтъкна Делфин.

— Да, но какво ли би казал Бах, ако ги чуеше изпълнени на пиано? — вметна Анри.

Тя се разсмя.

— Още малко и ще кажеш на Пи Джей, че концертът трябва да се свири задължително с помощни струни.

— Невероятно е, че музиката му е жива почти триста години — рече Пи Джей. — Понякога се питам какво би казал Бах по този въпрос. Прекарал съм безброй часове в изучаване на динамиката и орнаментиката. Това е една от любимите ми творби.

— Ами новите композитори? — попита Анри. — Често ли свириш техни произведения?

— Не. Срам ме е да си призная, но е така. Все още уча по един концерт на година и имам чувството, че едва съм се докоснал до класиците. Но пък ги харесвам — разказваше Пи Джей. — Фен съм на Арво Пярт. С удоволствие бих изпълнил неговата „Spiegel im Spiegel“

33

някой ден. Струва ми се обаче, че публиката предпочита по-традиционни творби. Искат Брамс. Но тази музика е толкова предсказуема.

Делфин остана доволна от преценката му.

— Напълно съм съгласна.

— А какво ще кажеш за френските композитори? Равел, например? — попита Анри.

— Музиката му много ми харесва, разбира се.

— Стори ми се интересно, че си избрал да запишеш Двойния концерт с французин — отбеляза Анри. — Има ли някаква разлика в начина, по който свирим ние и американците. Как мислиш?

Делфин въздъхна и поклати глава. Единственият отговор, който щеше да свърши работа, бе да каже, че французите са по-добри във всяко отношение.

Пи Джей сви рамене.

— Забелязал съм, че французите държат лъка по-високо и дясната им ръка е вдигната по-високо. Така се получава огледален звук.

Тя се разсмя, но те не забелязаха.

— Реших да свиря на цигулката „Солсбъри“ по време на записа утре. Не съм и предполагал, че ще свикна с нея толкова бързо, но имам чувството, че винаги сме били заедно. Донесох старата си Гуарниери за всеки случай, въпреки че ще я продам веднага щом се върна в Ню Йорк. Вече имам купувач.

— От колко време свириш на Гуарниери? — попита тя.

— От три години. Получих я, когато бях на двайсет. Преподавателят ми, покойният Джордж Сенет, ми я остави в завещанието си.

— Какъв калъф имаш? — попита Анри.

— „Бам“, раница.

Анри се усмихна доволно. Фирмата беше добра, при това френска. Какъв глупав въпрос!

— Защо искаш цигулката „Солсбъри“ толкова много? — полюбопитства тя.

— Открай време мечтая да притежавам Страдивариус. Дълбочината на звука е невероятна — отвърна Пи Джей.

— Музикант от твоя калибър трябва да свири на такъв невероятен инструмент — отвърна Анри.

— Докато стана на двайсет, свирех на Страдивариус, но я ползвах назаем.

Анри въздъхна.

— Преди сто години всеки сериозен музикант е можел лесно да се снабди с Гуарниери или Страдивариус. Сега повечето трябва да вземат назаем инструментите си от фондация или от спонсор, а има толкова ограничения как да се свири на тях. Нелепо е.

Пи Джей кимна, но тя се напрегна. Прииска й се Анри да престане да се държи като чак такъв авторитет.

— Много е неприятно, когато зависиш от капризите на покровител — подхвърли Пи Джей. — Трябва да свириш винаги когато ти се нареди.

Нещо у него й напомняше за баща й. Макар да бе нелепо да ги сравнява, тя си помисли как баща й е зависел от благоволението на мадам Делкур на долния етаж. Тя го караше да свири Шопен следобед, докато пишеше писма, или да изпълнява „Песен без думи“ на Менделсон, докато тя поднасяше коктейли на вечерите у тях. Бащата на Делфин приемаше весело това задължение. Обичал да свири на красивото пиано и това му давало възможност да изпълнява класиците.

— Направо ти се къса сърцето, когато трябва да върнеш чуждата цигулка — рече Пи Джей. — Просто не е редно да е така. По принцип музикантите могат да си позволят свой собствен инструмент. Само че хубавата цигулка и лък понякога струват повече от покрива над главата ти.

— Това част от споразумението ли е, когато подписваш договор за мениджмънт? — попита Анри. — На шестнайсет ли беше, когато започна?

— Точно така — потвърди Пи Джей. — Преподавателят ми уреди да свиря във вечерното шоу на Джони Карсън, когато бях на дванайсет — тогава ме приеха в института в Кливланд. Карсън беше върхът. Не мога да си представя някой от днешните водещи да позволи на дете да свири Вивалди. Както и да е, мениджърът има интерес от цялата работа, но аз не подписах за дълъг период. Имах късмет, защото много младежи днес трябва да участват в конкурс след конкурс. За мен бе много по-лесно. Дължа всичко на Джордж Сенет. Имах невероятен късмет, че започнах да уча при него.

Сега вече и двамата я дразнеха. Пи Джей явно бе свикнал да бъде звездата. Цялата вечер не ги беше попитал нищо за тях самите. Не спираше да се възторгва от човек, когото не познаваха и чиято безценна цигулка се канеше да продаде на онзи, който предложеше най-висока цена.

След вечерята Анри предложи: