Диамантите са завинаги

— Сигурно не съм му казал. Никога не оставам повече от ден, максимум два, но този път реших да си направя истинска ваканция. Графикът ми е почти празен до септември, което ми се случва рядко. Моля те, не ме разбирай погрешно. И двамата бяхте много мили. Аз обаче гледам да не се събирам много с хора от музикалните среди, стига да е възможно.

Тя не се обиди от думите му, беше на същото мнение, но той реши, че я е засегнал.

— Не че разговорите не са ми приятни — продължи той. — Израснал съм в семейство с пет деца и най-сериозната тема за разговор беше дали да гледаме „Семейни връзки“, или телевизионна игра. Родителите ми са свестни хора, умни, но нямат много фантазия. Понякога това ми липсва.

Делфин се трогна от думите му. Повечето млади таланти в техния свят държаха да присъстват на всеки концерт и социално събиране в Париж. Говореха за високопоставените си семейства, сякаш си бяха спечелили членство. Остана впечатлена, че животът му на виртуоз не го е променил. Едва сега разбра, че предишната вечер е бил любезен.

— Надявам се съпругът ми да не ти е досадил. Той толкова се вълнува — обясни тя. — И моето семейство не беше царството на фантазията. Обичахме музиката, но не всичко, което допадаше на другите. Понякога, когато Анри заговори за разни теории, мислите ми започват да блуждаят. Татко се интересуваше единствено от звученето.

Той кимна.

— Същата работа. Предпочитам да свиря, а не да говоря за свирене. Изнасям по петдесет концерта на година. Почти по един на седмица. Трудно ми е да намеря място в живота си за нещо друго, освен за цигулката. Преди две години се прехвърлих към голяма фирма, която се занимава с мениджмънта. Списъкът им с клиенти е впечатляващ. При тях е Йо-Йо Ма, за бога. Но всичко е напълно безлично, напълно изкуствено. Моят мениджър се казва Марси. Страхотна е, но всяка моя крачка е добре пресметната. Свиря по три концерта с благотворителна цел — тя го реши — заради добрите отзиви в пресата. Господи, говоря като пълен кретен!

— Не, разбира се.

— Искам да кажа, че тя се опитва да се възползва от историята за бедното момче от малък град. Така че, когато даря приходите от някой концерт, все едно давам средства на своята общност. Просто ми се струва пресилено. Горките деца не искат да слушат солово изпълнение на цигулка, те искат айпод.

Делфин се замисли за нощта с Ефимов, колко изненадан беше, че бяло момче от Средния запад свири толкова добре. Запита се дали това има предвид Пи Джей.

— Приятно ли ти е да пътуваш толкова много? — попита тя.

— Не съвсем. Не мога да разгледам нито едно място. Просто влизам и излизам от различни хотелски стаи. Обикновено свиря в осем вечерта и докато съм на сцената, чувам как стомахът ми къркори. Само че след това се налага да отида на прием, да благодаря на донорите, да приказвам с хората. По това време вече съм умрял от глад. Ресторантите са затворени. Често трябва да си припомням в кой град се намирам, преди да си легна, за да не се паникьосам, когато се събудя. Да не говорим, че вечно бъркам имената. Още като дете имах чувството, че всички знаят моето име, докато аз не зная техните.

Тя отново се замисли за баща си, който веднъж й каза, че единственият недостатък да си пианист в хотел е анонимността — на никого не му пука как се казваш.

— Ти си знаменитост — отбеляза тя.

Той се разсмя.

— Нищо подобно. Девет цяло и девет от всеки десет души на улицата нямат представа кой съм. Не че съм неблагодарен. Обикновено не казвам тези неща на никого. Но живея в този ритъм вече от пет години. Много е самотно. Кучето ми липсва.

Тя се разсмя.

— Сериозно! Когато си солов изпълнител, всички мислят, че разполагаш с пълна свобода — продължи той. — Това обаче означава да свириш, без дори да познаваш хората от оркестъра. Свириш на една репетиция, след това още веднъж — може би — с диригента, и това е всичко.

Тя кимна. Често си мислеше, че не е честно елитните музиканти да решават бъдещето си, преди да са научили много за живота.

— Трябва да отидеш на стълбите на Сакре Кьор с термос вино по залез — каза му тя. — Центърът „Помпиду“, ако харесваш модерното изкуство.

Той сбърчи нос.

— След това музеят „Орсе“ — продължи да изброява тя. Открай време харесваше Дега, като момиче беше влюбена в красивите му балерини, а по-късно и в „L’absinthe“

35

. — Отиди в музея „Роден“. Великолепен е. Творбите му са изложени в собствения му дом. Има и скулптури на Камий Клодел. Изключително красиви произведения. Заредени с чувство.

— Клодел? Той пък кой беше?

— Любовницата на Роден.

— Ама каква е тая работа с французите и техните любовници? — попита той.

— Да не би да е различно при другите?

— Да. Например американците.

— Бил Клинтън ли? — засече го тя.

— А, не започвай с него. Говоря ти за истинските американци. Рок звездите и политиците не се броят.

— А художниците се броят — пошегува се тя. — Така и не разбрах защо американците толкова държат на личния живот на обществените фигури. Като че ли сексуалните подвизи на мъжа имат нещо общо с умението му да управлява.